Артър Дойл - Картонената кутия

Сара видя, че не може да си изкарва препитанието в Ливърпул, и затова, доколкото знам, отиде да живее при сестра си в Кройдън, а работите у дома продължиха да вървят все по същия начин. Накрая дойде и последната седмица, а заедно с нея и цялото това нещастие и гибел.

Ето как стана всичко. Бяхме потеглили с «Мейдей» на седемдневно плаване, но някаква голяма бъчва се разхлаби и изметна една от хоризонталните греди, затова се наложи да се върнем за около дванадесет часа в пристанището. Аз слязох от парахода и си тръгнах към къщи.

Мислех си каква изненада ще бъде това за жена ми, пък и тайно се надявах, че тя може би ще се зарадва да ме види тъй скоро. Тази мисъл още ми се въртеше в главата, когато свих в нашата улица. В същия миг край мен мина файтон, в който седяха тя и Феърбеърн. Двамата си бъбреха и се смееха, и изобщо не ме забелязаха, докато аз стоях и ги наблюдавах от тротоара.

Повярвайте ми, давам ви честната си дума, от този миг нататък вече не бях господар на себе си и като се връщам назад, всичко ми се струва същински сън. Напоследък пиех много и двете неща, събрани заедно, направо ме накараха да полудея. И сега усещам в главата си едно туптене като от докерски чук, но онази сутрин сякаш самата Ниагара фучеше и свистеше в ушите ми.

Плюх си на петите и затичах след файтона с тежкия дъбов бастун в ръка. В началото яростта просто ми пречеше да разсъждавам. Докато тичах обаче, съзнанието ми взе да се прояснява и аз се изхитрих да остана малко назад, тъй че да мога да ги виждам, без аз самият да бъда забелязан. Скоро файтонът спря пред гарата. Около гишето имаше огромна тълпа и аз успях да се приближа до тях, без да ме видят. Купиха си билети за Ню Брайтън. Купих си и аз, но във влака седнах три купета по-назад. Когато пристигнахме, те тръгнаха по крайбрежния булевард, а аз ги следвах неотлъчно на стотина ярда разстояние. Накрая наеха лодка с гребла и се качиха в нея — денят беше много горещ и те навярно смятаха, че във водата ще им бъде по-прохладно.

Сякаш някой ми ги пъхна в ръцете. Имаше омара и на повече от няколко ярда човек не можеше да види нищо пред себе си. Аз също наех лодка и потеглих след тях. Виждах неясните им очертания отпред, но те се движеха почти толкова бързо, колкото и аз, и сигурно се бяха отдалечили на около миля от брега, преди да ги застигна. Омарата обгръщаше и трима ни като плътна завеса. Господи, ще забравя ли някога лицата им, когато видяха кой се намира в застигащата ги лодка? Тя изпищя. Той изруга като обезумял и замахна към мен с едно от греблата, защото навярно бе прочел в очите ми смъртната си присъда. Избегнах удара, замахнах на свой ред с бастуна и му пръснах главата, сякаш беше яйце. Въпреки безумния си гняв нея може би щях да пощадя, но тя го прегърна, зарида и взе да вика: «Алек, Алек!» Замахнах отново и тя се простря до него. Бях като див звяр, усетил миризма на кръв. Ако Сара беше там, ей богу и нея щях да наредя до тях. Извадих ножа си — и това е! Казах ви всичко. Изпитвах дива радост при мисълта как ще се почувства Сара, като получи тези доказателства за последствията от своето вмешателство. Завързах телата за лодката, измъкнах една дъска от дъното й и я изчаках да потъне. Знаех добре какво ще си помисли собственикът — заблудили са се в омарата и течението ги е отнесло в открито море. Поизчистих се, върнах се на брега и се прибрах на кораба, без нито една жива душа да разбере какво се бе случило. Същата нощ приготвих пакета за Сара Къшинг и на следния ден го изпратих от Белфаст.

Ето ви цялата истина за случилото се. Можете да ме обесите или да направите каквото друго искате с мене, но няма да мс накажете повече, отколкото вече съм наказан. Не мога да затворя очи, без да видя тези две лица, вторачени в мен — вторачени как го в мига, когато ме видяха да се появявам с лодката през омарата. Аз ги убих бързо, но сега те ме убиват бавно. И ако прекарам още една такава нощ, до сутринта ще бъда или луд, или мъртъв. Няма да ме оставите сам в килията, нали, сър? За бога, недейте и нека в предсмъртния ви час с вас се отнесат така, както вие сега с мен.“

— Какъв е смисълът на всичко това, Уотсън? — рече Холмс мрачно, оставяйки настрана изписаните на машина листове. — На каква цел е послужила цялата верига от мъка, насилие и страх? Би трябвало да приемем, че тази драма се е разиграла по нечия воля, иначе ще излезе, че нашата вселена се управлява от случайността, а това е немислимо. Но чия? Това е големият и вечен въпрос, отговор на който човешкият разум още не е намерил.