Артър Дойл - Картонената кутия

— Е, какво ще кажете, Уотсън? Можете ли да превъзмогнете жегата и да дойдете с мен в Кройдън, за да прибавите по всяка вероятност още един случай към вашата колекция?

— И без това се чудех с какво да се заловя.

— Ето че ви се предлага нещо интересно. Позвънете да ни донесат обувките и наредете да повикат файтон. Аз ще бъда готов след миг — искам само да си сваля халата и да напълня табакерата си с пури.

Докато пътувахме с влака, навън внезапно се изля проливен дъжд и в Кройдън горещината вече не бе така мъчителна, както в града. Холмс беше изпратил телеграма и Лестрейд, пъргав и старателен както винаги, вече ни чакаше на гарата. След пет минути стигнахме до улица „Крос“, където живееше госпожица Къшинг.

Улицата беше дълга, с кокетни и спретнати двуетажни тухлени къщи с бели каменни стъпала. Малки групи жени, препасани с престилчици, стояха на праговете и бъбреха. Някъде към средата на улицата Лестрейд спря и почука на една врата. Отвори ни млада прислужница. Тя веднага ни въведе във всекидневната, където седеше госпожица Къшинг — жена със спокойно лице и с големи благи очи; косата й беше прошарена и две лимби се спускаха върху слепоочията. В скута й лежеше недовършена бродирана покривчица за облегалото на канапе, а на табуретката до нея стоеше кошничка с цветни копринени конци.

— Онези ужасни неща са вън в бараката — рече тя при влизането на Лестрейд. — Бих искала да ги отнесете вече оттук.

— Ще ги взема, госпожице Къшинг. Задържах ги само за да ги види моят приятел господин Холмс във ваше присъствие.

— А защо именно в мое присъствие?

— За да може, ако пожелае, да ви зададе някои въпроси.

— Какъв смисъл има да ми се задават въпроси, след като вече казах, че не знам нищо?

— Права сте, госпожо — намеси се Холмс с обичайния си успокоителен тон. — Не се съмнявам, че тази история и без това вече ви е угнетила достатъчно много.

— Наистина. Аз съм скромна жена и водя съвсем затворен живот. Не съм свикнала да виждам името си във вестниците и къщата ми да бъде пълна с полицаи. Не желая повече онези неща да се внасят тук, господин Лестрейд. Ако вие искате да ги видите, ще трябва да отидете в бараката.

Бараката се намираше в малката градинка зад къщата. Лестрейд влезе вътре и изнесе жълта картонена кутия, парче амбалажна хартия и една връв. Тримата седнахме на пейката на края на пътеката и Холмс се зае да разглежда предметите, които Лестрейд му бе подал.

— Връвта е изключително интересна — забеляза той, като я вдигна към светлината и я помириса. — Какво ще кажете за тази връв, Лестрейд?

— Била е насмолена.

— Точно така. Парче насмолен канап. Несъмнено сте забелязали също, че госпожица Къшинг е прерязала връвта с ножица, което личи от двата разръфани края. Това е особено важно.

— Аз пък не виждам защо да е толкова важно — възрази Лестрейд.

— Защото възелът е останал непокътнат, а този възел е малко по-особен.

— Да, завързан е изкусно. Аз вече обърнах внимание на това обстоятелство — рече самодоволно Лестрейд.

— Но стига сме говорили за връвта — каза Холмс, като се усмихна. — Сега да разгледаме опаковката. Амбалажна хартия с ясно доловима миризма на кафе. Как, не сте ли я усетили? Мисля, че е много характерна. Адресът е написан с доста разкривени букви: „Госпожица С. Къшинг, улица «Крос», Кройдън.“ Писецът е бил с широк връх, а мастилото — долнокачествено. Думата Кройдън първоначално е била написана с буквата „т“, поправена след това на „д“. Следователно колетът е бил изпратен от мъж — почеркът е несъмнено мъжки, — слабообразован и непознаващ предградието Кройдън. Дотук всичко е ясно. Кутията е жълта, половинфунтова, от тютюн, по нея няма нищо особено освен двата отпечатъка от палци в долния ляв ъгъл. Пълна е с морска сол, която обикновено се използва за съхраняване на необработени кожи, а и за никои други, по-груби търговски цели. И вътре са заровени тези крайно странни находки.

Докато говореше, той извади двете уши, постави ги на една дъска върху коленете си и се зае да ги разглежда внимателно, а ние с Лестрейд, надвесени от двете му страни, поглеждахме ту към тези ужасяващи останки, ту към съсредоточеното и загрижено лице на нашия събеседник. Накрая той ги върна обратно в кутията и остана известно време дълбоко замислен.

— Сигурно сте забелязали — каза Холмс най-сетне, — че ушите не са чифт.

— Да, забелязах. Но ако това е някаква дебелашка шега на студенти от дисекционната зала, за тях е било безкрайно лесно да изпратят две различни уши.