Пол Дохърти - Тамплиерът

Юг и Годфроа се бяха отдръпнали от Реймон дьо Тулуз и все по-често ги виждаха около Танкред. Имаха си и свой пророк, послушник на име Пиер Дезидерий, който непрестанно предупреждаваше Божията армия, че трябва да върви към истинското си предопределение — Йерусалим. Но Танкред не се нуждаеше от много насърчаване. Той непрестанно даваше глас на желанието си армията да се движи бързо, и така на шести юни те стигнаха до древния град Емаус, на няколко мили от Свещения град. Това беше мястото, на което възкръсналият Христос срещнал двамина от учениците си на път за Йерусалим. Божията армия, така обяви Пиер Дезидерий продължавайки нишката на виденията си, също трябваше да срещне възкръсналия Христос в Йерусалим. Танкред беше решен на всичко, стига това пророчество да се сбъдне.

Посред нощ на 6 юни, Теодор се вмъкна в шатрата на Елеонор и я разтърси. Поставил една ръка на устата й, с другата й показа, че не трябва да вдига шум. На оскъдната светлина Елеонор погледна към Иможен, която спеше, след като се беше прибрала хлипаща.

— Чуй ме — прошепна Теодор, — маронити от Витлеем са дошли при Танкред. Страх ги е, че турците ще опожарят града. Той и сто рицари, сред тях Юг, Годфроа и аз, се отправяме натам. Искаш ли да дойдеш?

Елеонор се надигна.

— Ще видим Йерусалим — добави Теодор.

На Елеонор не й трябваше друго насърчение. Приготви се набързо и се присъедини към Теодор, който я чакаше отвън. Започваше да се развиделява, небето просветляваше, когато те забързаха към редиците коне. Светеха фенери, струйки дим се виеха над първите запалени огнища. Някъде далече виеше самотен чакал в непривичен контраст с гласовете на събралите се мъже, които редяха псалми.

Щом приключиха с утринната служба, рицарите облякоха своите ризници и надянаха шлемовете си. Опасаха се с пояси и колани, от които провиснаха дълги мечове. Нагласиха щитовете и пиките. Никой не се противопостави на присъствието на Елеонор. Някои от мъжете й кимнаха, докато навличаха свободните си ленени туники, които бяха сигурна защита за ризниците от слънцето и прахта. Доведоха в лек тръс бойните коне, оседлани и готови. Рицарите се метнаха на седлата си, наведоха се и взеха пиките и щитовете. Теодор се постара Елеонор, възседнала своя дребен, но силен кон, да се окаже в средата на отряда. Танкред развя своето знаме в златно и червено и отрядът пое в галоп. Напуснаха лагера бързо и скоро светлините му останаха зад тях.

Тропотът от копитата на конете им прогърмя в нощта. Стигнаха до Витлеем в сивкавата светлина преди зазоряване. Минаха покрай разрушени каменни къщурки, бели стени и мръсни улички. Лаеха кучета и техният лай беше единственият звук, който чуха, преди да спрат на покрития с базалтови плочи площад пред базиликата „Света Богородица“. Отрядът се разпръсна ветрилообразно зад Танкред. Копитата на конете им потропваха по камъните, кожените ризници скърцаха, чуваше се звън на ризници, последван от злокобния стържещ звук на мечовете при изваждането им от ножниците. Танкред, висок и тъмен силует на коня, с развяващ се зад него плащ, с великолепен флаг, веещ се на мразовития утринен вятър, тръгна напред през площада. На половината път спря, изправи се на стремената и развя знамето.

— Deus vult! — ревна гръмогласно той. — Deus vult!

Възгласът беше подет от ескорта му — победен вик на възхвала. Сякаш в отговор на този възглас камбаните на базиликата екнаха. По прозорците се показаха светлини. Вратите се отвориха. Хората се струпаха на площада, за да видят тези тъмни ангели, яхнали коне, които бяха донесли освобождение на родното място на Христос. Двойните порти на базиликата се отвориха и старият патриарх на града, съпровождан от две страни от маронитски монаси с кръстове и вощеници в ръце, излезе, за да ги посрещне, а камбаните звъняха още по-гласовито.

Танкред поведе рицарите си през площада. Елеонор слезе от коня и ръка за ръка с Теодор последва останалите през вратата навътре към подобния на пещера студен кораб на църквата, изпълнена с благоуханието на тамяна и осветена от горящи восъчни свещи. Франките коленичиха, отслужена беше утринна литургия и после се оттеглиха, но не и преди Танкред да забие знамето си над базиликата. Остави и десет рицари, за да е сигурен, че то ще остане там. На Елеонор й се струваше, че сънува. Студът, тежката езда и онзи дълъг, мрачен неф с покрит с мозайка под, иконите, мозайките и стенописите… Беше преминала през града, в който се бе родил Христос, а сега яздеха през тясна клисура между потънали в сенки възвишения на път за Йерусалим. Тъкмо когато небето изсветля, стигнаха до едно плато. Минаха в галоп покрай маслинени горички, пасища и ниви. На единия край на платото конниците слязоха от конете си, хванали юздите им в ръка и зашепнаха един на друг: „Йерусалим! Йерусалим!“. Зад гърбовете им слънцето изгряваше. Теодор и Елеонор отидоха до ръба на платото. Надолу хълмът се спускаше стръмно. В подножието му имаше църквица, а след нея започваше дълбок, гол пролом. В другия край на пролома се издигаше задната част на градските стени, в които сякаш нямаше порти. Над стените сияеше купол, а малко по-нататък от него четвъртита, бяла сграда блестеше на лъчите на изгряващото слънце.