Пол Дохърти - Тамплиерът

Марат беше подложен на нечуван грабеж и плячкосване. Никой не беше пощаден. Да се върви из улиците означаваше да се гази по трупове. Турците избягаха към подземните пещери, но франките ги преследваха, сипваха сяра в тях и я палеха, за да ги избият и после сами слизаха вътре да търсят плячка. Турците се биеха отчаяно и дори предпочитаха да се самоубият, вместо да се предадат. Марат падна, и както шумно прогласи Пиер Бартелеми — „Какво падане беше!“ Франкските водачи отново започнаха да се карат кой какво да заграби. Междувременно останалата част от армията отново беше подложена на тежки лишения, защото запасите от храна бързо свършиха. Разпаряха труповете на турците, за да търсят погълнати монети и скъпоценности. Сред обезумелите от глад кръстоносци вилнееха слухове, че някои от тях режели късове от бутовете на мъртвите турци, опичали ги и ги яли, дори ги захапвали, полудели от глад, още преди да са достатъчно опечени. Други слухове твърдяха, че труповете на турците, удавени в близките блата, били измъкнати, за да се поуталожат непоносимите страдания от глада. А водачите продължаваха да се карат. Елеонор, Симон и Теодор оцеляваха с козе месо и гъсти супи от различни треви и семена, а Юг и Годфроа предприемаха набези за намиране на храна, но те рядко биваха успешни.

На Богоявление 1099 година, Юг откри картите си. С помощта на своите събратя, както вече ги наричаше, той организира общо събрание. Божията армия се събра пред портите на Марат, заобиколена от огромни пращящи огньове. В продължение на час, Юг им говори с властен глас, убеждаваше ги, че трябва незабавно да напуснат Марат и да се отправят към Йерусалим. Епископът на Оранж наскоро беше умрял, и ако нямаше други водачи, той, Юг дьо Пайен щеше да ги поведе на юг. Но му се искало все пак водачите им да бъдат с тях. Ако напуснели Марат, кавгите щели да спрат, затова трябвало да разрушат града. Отекнаха одобрителните възгласи на тълпата. После тълпата се впусна в неконтролируема оргия на разрушението. Къщи, джамии и храмове бяха подпалени. Стените бяха сринати, укрепленията — изравнени със земята. Граф Реймон се измъкна от покоите си, за да види резултата от разрухата. Поне за пред хората, той се беше променил. Марат, обеща той, щял бъде изличен от лицето на земята и оставен в руини, а той самият, бос и само по поклонническа риза, щял да ги поведе на юг към Йерусалим.

„Господи, обикнах обиталището на Твоя дом и мястото, дето живее Твоята слава.“ Божията армия пееше тези стихове, когато редиците й се заспускаха по хълма, покрай руините, към земята, където се беше родил Христос. Местните християни, подтикнати от сирийски монаси от малкия им манастир при Църквата на Девата, бяха наизлезли с разпятия и молитвени броеници, за да ги посрещнат. Франките разположиха лагера си само на няколко мили от Ирката. Армията, която вече наброяваше около двайсет хиляди души, беше изпълнена с въодушевление, и не други — така написа в хрониката си Елеонор — ами Юг и Годфроа за пореден път принудиха великите сеньори да предприемат необходимите действия. Орденът на Дверите на Храма, водачите на йерусалимитите, вече представляваха истинска сила в тази земя. Йерусалим трябваше да бъде превзет час по-скоро. Свещеният град бе наскоро завзет от войски, изпратени от халифа на Кайро, водач на фатимидската секта сред турците. Той изпратил войската си през Синай да завземат Йерусалим, но Божията армия не я беше грижа. Турците, както и там да се наричаха и какъвто и да им беше произходът, щяха да претърпят поражение. Кръстоносците щяха да превземат Йерусалим. Трябваше да напредват бързо. Беше време, в което можеха да изскубват покълналите насаждения от нивите, преди слънцето да стане твърде жарко и земята да се напука. Сега беше най-подходящият момент за поход. Хиляди напуснаха Марат и тръгнаха по пътя, който вървеше по крайбрежието. Вървяха пеша, с копия и торби, преметнати през рамо, без друг багаж и каруци. След тях кретаха натоварените камили и волските коли, но тези неща не бяха важни. Йерусалим беше тяхната награда.

Надеждата за скорошно пристигане в Свещения град беше лелеяна от всички, когато напуснаха Марат през февруари. Отначало граф Реймон и останалите водачи изглежда си бяха взели поука. Небето се показваше благосклонно към тяхното начинание. Навлязоха в южна Сирия, част от древната Ханаанска земя, така твърдяха начетените — земя, преливаща от мед и мляко, особено през пролетта. Из местността, която прекосяваха, се редуваха пурпурни възвишения и хълмисти ливади, просечени от червеникави на цвят изорани ниви. Четвъртити варосани къщурки с опънати платнища и рогозки пред вратите и прозорците се гушеха сред черни базалтови скали, покрити със златистокафяви лишеи. Земята беше богата, навсякъде растяха сочни сребристозелени маслини, сенчест тамарикс, цъфнал зокум, хвойна и дива мирта. Ярки цветя мамеха погледа. Облаците се гонеха над земята, покрита с бледолилави на цвят скали, които отстъпваха място на ивици обрасли с цъфнала иглика. Прохладен, свеж бриз полюляваше гъстите треви и носеше ухания от кедровите горички и тъмните борове, които даваха добър подслон от слънцето. Нощем луната ярко възсияваше. На зазоряване цветовете бързо преливаха един в друг на небето. В тази богата земя добитъкът — овце и кози — бе пръснат из пасищата нагъсто като пчели. А беше и страна, пълна с чудеса, изпъстрена с призрачни градове, руини от древни времена, чиито разрушени стени и сводести порти бяха охранявани от зловещи създания, издялани от камък. Пътят им водеше далеч на юг и франките видяха дори върха на Снежната планина. Смаяни се взираха в надвисналите сини небеса, към които се извисяваха черните стъбла на палмови дървета с разперени като ветрила клони. Вода имаше в изобилие, в потоци, ручеи и кладенци. Тракаха водни колела и до поклонниците достигаше вече не лютивият дим от горящите къщи, а вкусното ухание на гозбите, които се готвеха над огнищата. Ароматът на акации и азалии галеше обонянието.