Пол Дохърти - Тамплиерът

Той обхвана с жест всички тях.

— Всички ние сме убийци. Не… — той възпря възраженията им с вдигната ръка. — Я ми кажете, не е ли бил всеки един от нас гневен на някой наш брат или сестра и не ни ли е минавало през ума, че бихме могли да го убием в яда си? Не са ли се изплъзвали и подобни думи всекиму? — на покритото с бръчки лице на бенедиктинеца се появи широка усмивка, която разкри почернелите му зъби. — Не забравяйте — прошепна той и се приведе напред — мисълта е баща на думата, която пък е майка на деянието.

— Това е твоят отговор — попита Юг — нали? Че всички сме убийци.

— Това не е отговор — примлясна Норбер. — А нещо, което съм научил. Убиването се подчинява на волята, така казва великият Августин. Ето — възпалените очи на Норбер се втренчиха в Елеонор, а дългите му пръсти посегнаха към главата й, сякаш искаше да улови кичур от черната й коса. — Ако намисля да нападна сестра ти, да я насиля — с престорена заплаха той наведе плешивата си глава, при което Елеонор уж широко отвори очи от страх, — а после я убия, няма ли да бъдеш в правото си, Юг, да я защитиш?

— Ще те убия!

— Лошо — изсмя се монахът. — Говорех ти да я защитиш. Двете неща са съвсем различни. Убиването се подчинява на волята — онова, което замисляш да извършиш.

— Ти си следовник на Августин — подразни го Алберик. — Приемаш тезата му за справедливата война.

— Глупости! — изсмя се Норбер. — Да, слушал съм доводите на Бонизо де Сутри, които поддържат тази теза и как папата удостоява с титли воини като нашия славен граф Реймон, за да оправдаят войните, които водят.

Елеонор долови сарказма в думите на Норбер.

— Титли като Fidelis Filius Sancti Petri — благоверен син на свети Петър. Глупости! Словата „справедлива война“ са в противоречие едно с друго! Как може една война да бъде справедлива?

— Какъв е тогава твоят отговор? — попита Годфроа. — Защо си сред нас?

— А защо да не съм? — ядно му отвърна Норбер. — Не, братя, не ви се присмивам. Никой измежду нас не е съвсем наясно защо вършим едно или друго. Защо съм монах? Дали защото имам призванието да следвам правилата на свети Бенедикт? За да служа на Христа? Или за да се издигна и да натрупам познания? Или пък защото до гуша ми е дошло да слушам как майка ми се отдава на поредния си любовник и съм пожелал да водя по-благочестив живот? Защо сме тук? Ето какво ще ви кажа — гласът му се сниши до шепот. — Съществуват толкова причини човек да стане поклонник, колкото поклонници има. Може всички да сме crucesignati — белязани с кръста — но всички сме различни. Търсете отговорите у себе си, но не се съдете. Помнете, че не делата, които искаме да извършим възвисяват живота ни, а делата, които сме длъжни да извършим!

Елеонор обмисляше думите на Норбер, докато заедно с Юг и Годфроа прекосяваха лагера. Цвиленето на конете, кучешки лай и детски плач нарушаваха тишината. Пред палатките на сеньорите проблясваха окачените на прътове фенери. В затрупаните за през нощта лагерни огньове недогорялата жар пращеше и проблясваше. Посрещна ги смес от ухания на сгорещено олио, готвена храна, влажна слама и пот, примесени с вонята, която се носеше от отходните места.

— А ти защо си сред нас, Елеонор? — изненада я с въпроса си Годфроа, когато спряха пред шатрата й.

— Заради теб — присмехулно го подразни тя — не си ли и ти тук заради мен?

Годфроа се засмя смутен и запристъпя от крак на крак.

— Животът ни, както рече брат Норбер — намеси се Юг, воден от желание да избегне неловкото положение, — се състои от делата, които сме длъжни да извършим, както и от тези, които трябва да избягваме.

Той стоеше с ръце на кръста, вдигнал поглед към небето.

— Аз знам защо съм тук — тихо продължи той. — Тук съм не за да убивам невинни мъже, жени и деца. Не за да грабя и плячкосвам, да сея насилие и да опустошавам — въздъхна дълбоко. — Тук съм, защото съм избрал да бъда тук. Истина е, че ме води желанието да видя какво има зад пределите на нашия свят. Искам да се разходя из улиците на Йерусалим, така както го е правил нашият всемилостив Господ, но това не е всичко…

Юг сви рамене, сграбчи Елеонор за ръцете и нежно я целуна по двете страни. Годфроа направи същото, макар и малко смутено, и двамата си тръгнаха. От мрака до нея долетяха думите им за сбогом.

Елеонор развърза отвора на шатрата. Момчето, което бяха оставили да пази, спеше до пригодения мангал. Елеонор го събуди и му даде няколко резена сирене в ленена кърпа. Щом момчето си отиде, тя постъкна огъня в мангала, разтреби шатрата и зачака завръщането на Иможен. Видя я да разговаря съсредоточено с Норбер след края на срещата. Елеонор си спомни думите на Иможен за евреите. Седна на един сандък и загледана в процеждащата се в шатрата мъгла, се замисли за въпроса на Годфроа. Защо тя беше тръгнала на поход? За да измоли опрощение за смъртта на пияния си съпруг? За да се отърси от вината за смъртта му и за смъртта на бебето й, онова блестящо пламъче живот, което беше припламнало за кратко и белязало дълбоко душата й? Заради Юг, обичния й брат, който беше за нея и баща, и майка? В една от тези причини ли се съдържаше отговора или във всички? Дали щеше да се разкайва за участието си? Приказките за граф Емих, Гийом Льо Шарпантие и останалите разкриваха потресаваща варварщина. Тя цялата потръпваше при мисълта за участта на нещастните евреи, но дали беше по-различна от убийците, които бяха извършили клането? И съмнение нямаше, че е различна! Въпреки това Юг и Годфроа я бяха предупредили, че навлязат ли в долините на Склавония, ги чакат стълкновения и те също ще убиват.