Пол Дохърти: Маската на Ра

Съдията направи знак към балсаматорите и към опечалените родители да приближат. Мъжете не можеха да скрият дълбоката си уплаха: лицата им бяха бледи, а погледите — размътени от ужасната присъда. Те коленичиха с протегнати напред ръце.

— Милост, господарю! — замоли се водачът им. — Милост и прошка!

— Той беше един от вас — безизразно заяви Амеротке. — Дължима е отплата.

— Ще бъде дадена, господарю. В злато и сребро, обработени и с най-висока проба… — Амеротке го изгледа втренчено. Големите тъмни очи на съдията сякаш задълбаха в душата на човечеца. — Още ли трябва? — почти проплака предводителят на балсаматорите. — Какво още трябва да направим?

Амеротке докосна гръдното си украшение със знака на Маат.

— Можем да построим гробница — забързано се обади друг. — С коридори, молитвени кътове, камери и складови помещения за прекрасното семейство, което изстрада толкова много.

Амеротке погледна въпросително към родителите на жертвата и рече:

— Нищо не може да откупи поруганието на вашата дъщеря — заяви той. — И все пак приемате ли предложеното като отплата? — родителите кимнаха, а съпругът обви с ръка раменете на жена си. — А желаете ли да проявим състрадание към осъдения?

— Господарю — отговори мъжът, — в името на душата на дъщеря ни, приемаме смъртта за достатъчна.

— Нека бъде записано — каза Амеротке, като направи знак на един от куриерите, които стояха зад писарите. — Предай на онези, които отведоха задържания, че на оня мерзавец може да се даде отрова, преди да го заровят в пясъците — вестоносецът забързано излезе. Амеротке се изправи, с което даде знак, че заседанието на съда е приключило.

Балсаматорите заотстъпваха назад с поклони и доволни, че са отървали кожата, и още по-благодарни, че не им е наложено никакво наказание. Съдията стисна ръцете на родителите със заръката да се върнат и да го уведомят незабавно в случай и на най-малкото неизпълнение на компенсацията. После се оттегли в малкото помещение за молитви, коленичи пред свещения олтар на Маат, пръсна тамян върху разжарените въглени и се помъчи да сложи в ред мислите си. Бе доволен, че случаят е приключен. Удовлетвори го и фактът, че виновният балсаматор бе действал еднолично и че правосъдието отмери, както се полага. Случаят бе скандализирал Тива и силно бе снижил репутацията на балсаматорската гилдия, така че неговата отсъда щеше да възстанови равновесието. Той затвори очи и се замоли за мъдрост. Очакваха го още дела за решаване. После чу стъпки зад себе си.

— Господарю, време е да тръгваме! — Асурал, началникът на храмовата полиция, стоеше на входната врата с ръка върху дръжката на меча си. Амеротке се постара да скрие усмивката си. Независимо дали в служебните помещения бе топло или хладно, Асурал винаги бе пристегнат в бронзовата си броня и металния си шлем с пера. Макар суетен и превзет, а понякога и свадлив, полицейският началник бе човек неподкупен, предан и жертвоготовен. Сега заговори: — След малко тръгваме — после се засмя и очите му почти се скриха в пълното му лице: — Доволен съм от присъдата. Онези измамници от Града на мъртвите ще получат урок, който никога няма да забравят… — Амеротке се изправи и Асурал се отдръпна, за да го пропусне обратно в Залата на двете истини, след което го прехвана за лакътя. Съдията се усмихна — с този жест началникът на храмовата полиция обичаше да показва, че двамата са не само колеги, но и добри приятели. — Тревожа се обаче за другия случай — рече приглушено Асурал.

— Пак ли грабежи? — повдигна вежди Амеротке.

Шефът на полицията кимна утвърдително:

— Умно замислени и ловко изпипани — заяви той. — След затваряне гробниците винаги се уплътняват. Но всеки път, когато ги отворят за следващо мъртво тяло, се оказва, че нещо липсва. Говори се, че е дело на зли демони, защото хората не допускат, че може нещо от плът и кръв да премине през дебелите кирпичени стени.

— И какво крадат тези „демони“? — заинтересува се Амеротке.

— Огърлици, статуетки, пръстени, кутийки за бижута, бокали и вази.

— И нищо по-голямо, така ли?

— Не, никога — категорично поклати глава полицейският началник.

— Значи става дума за демони, които проявяват интерес само към дребни, но ценни вещи. Без обемисти предмети, така ли? — тънка усмивка заигра по лицето му. — Не мисля, че са демони — продължи съдията. — Просто е някой много хитър и сръчен крадец. Пренхое, хей, Пренхое! — викна той към другата страна на залата.