Пол Дохърти - Храмът на Хор

Бирата и виното могат да развеселят душата, но и да я разкъсат на парчета.

Човек, който се отдава на пиенето, е камила без остен.

Къща без хляб е съборетина, която ще рухне.

Неколцина джуджета, едното от тях страшно приличаше на Шуфой, въведоха разкошни кучета със сребърни каишки: басети, хрътки, чакали, наметнати с червени палта, избродирани с жълти и тюркоазнозелени нишки.

Хани и съпругата му седяха на най-високата маса. Слуги в бели полички поднасяха блюда от червено зеле, сусамово семе, анасон и кимион. Това беше предястието, което трябваше да пресуши гърлото и да накара стомаха да зажадува за леденостудената бира. Амеротке благоразумно беше решил да се въздържи от изкушенията.

Върховният жрец на Хор се изправи със златен бокал в ръка и в залата настана тишина. Вдигна бокала и всички се извърнаха към отсрещния ъгъл, където стоеше голямата статуя на бога Хор. Соколовата глава на статуята беше покрита с чисто злато. Хани произнесе кратка молитва и след това прикани гостите да се насладят на отбраните блюда. От дъното на залата се разнесе музика на флейта и арфа и танцьорките на храма подеха старинен провлачен танц.

Точно зад Амеротке Шуфой разпалено убеждаваше Пренхое, че е способен да предвиди дали една бременна жена ще роди момче или момиче. Писарят изглеждаше силно заинтересуван и джуджето се съгласи да издаде метода си:

— Казвам ти — шепнеше Шуфой, — ако вземеш от урината на жената и я смесиш с пшеница, по цвета можеш да определиш дали ще се роди момче или момиче…

Амеротке прехапа устни и едва се сдържа да не се разсмее. Посегна към чашата си с вино, но го стресна писък от другия край на залата. Върховният жрец Хатор беше скочил на крака — с едната ръка се държеше за гърлото, а с другата търкаше корема си. Младата куртизанка до него го гледаше ужасена. Хатор политна напред и протегна ръце да се задържи. Прекатури масата. Чашите и подносите се разпиляха по пода. Лицето му беше станало мораво, а очите му се въртяха бясно в орбитите. На устните му изби бяла пяна. Амеротке го наблюдаваше неразбиращо — дали бе заседнало нещо в гърлото му? Или му бе прилошало? Музиката замлъкна. Слугите се втурнаха към клатушкащия се Хатор, но той ги отпрати с жест. Падна на колене. Устата му се отваряше и затваряше в мъчителен опит да си поеме дъх. После жрецът се отпусна на пода и тялото му се разтърси в конвулсии. Върховният съдия се съвзе и скочи. Повдигна леко главата на Хатор, без да обръща внимание на растящото върху поличката на жреца петно от урина. Сграбчи брадичката му и пъхна два пръста в устата му в опит да открие с какво се бе задавил. Но не напипа нищо. Знаеше, че жрецът умира. Кожата му беше студена и лепкава, пулсът на врата му — едва доловим. Съдията нареди да повикат лекар и да изпъдят насъбралите се наоколо хора. Тялото на жреца потрепери в още две леки конвулсии, а след това главата му се килна встрани и той се вцепени. Никой вече не можеше да помогне на Хатор.

— Опразнете залата! Опразнете залата! — извика Хани.

Появиха се стражите на храма, въоръжени с щитове от уплътнена телешка кожа и дълги копия. Слугите, прислужниците, танцьорките и музикантите бяха изведени. Вдигнаха тялото на Хатор и го положиха върху импровизирано легло от възглавнички. Пристигна лекарят на храма и коленичи до тялото, натисна стомаха, допря ухо до гърдите, вдигна клепачите и цъкна с език.

— Какво е ял и пил?

Върховният жрец Амон забързано се спусна да събира приборите, блюдата и чашите от масата на Хатор. Лекарят ги прегледа внимателно и поклати глава.

— Отровен е!

Докато всички се споглеждаха смутени и уплашени, Амеротке пристъпи напред:

— С какво? — попита той.

Лекарят поклати глава:

— Не знам! На пазарището всеки може да си купи от разни прахчета, дето могат да убият човек на мига…

Останалите жреци гледаха обвинително Хани.

— Мислехме, че тук сме в безопасност — гневно изрече Амон. — Но явно в храма на Хор никой не е защитен.

Другите четирима се събраха около него и закимаха.

— Трябва веднага да си тръгнем — заяви Изида. — Налага се да прекратим работата на срещата.

Думите му бяха последвани от хорово съгласие.

— И дума да не става — намеси се Амеротке, тъй като Хани изглеждаше твърде смаян, за да отговори.

— Защо? — възропта Озирис. — Хатор е бил отровен. Колко трябва да станат труповете? Докога да стоим? Докато всички измрем ли? Затова ли сме тук? За да може след това нейно величество да назначи хора, които й харесват…