Пол Дохърти - Храмът на Хор

— Колко входа има лабиринтът?

— Пет-шест. Само при един от тях имаше следи и те сочеха навътре, господарю. Бяха избледнели, но хората ми са добри и разбраха, че стъпките са на двама мъже.

Амеротке посочи обвиняемия:

— Възможно ли е и той да е влизал вътре?

— Възможно е, но не открихме никакви следи.

— А дали пък близнаците не са още в лабиринта? — попита съдията. — Може би се скитат изгубени, омаломощени, гладни и обезумели от жажда?

— Не ми се вярва да са живи, господарю. Доколкото разбрах, Ушурел носел със себе си украсен ловджийски рог. Ако са се изгубили, той сигурно щеше да го надуе в отговор на нашите изсвирвания. Освен това изпратих следотърсачи да се качат върху блоковете и да преминат над целия лабиринт. Отне ни доста време, но момчетата ми се справиха отлично. Откриха още скелети на нещастници, умрели вътре преди десетки години, но ни следа от Банопет и Ушурел.

— Така — кимна съдията и се обърна към Рамос: — А каква е твоята версия за случилото се?

— Преди два дни в една кръчма до хранилището на лодките се скарахме с приятелите ми. Те искаха тримата заедно да идем в лабиринта, а аз отказах и те ме нарекоха страхливец. Присмяха ми се и рекоха, че ще отидат сами — Рамос нервно опипа златната верижка около врата си. — На следващата сутрин минаха през къщи. Аз отново отказах да ги придружа и те заминаха с колесницата със смях и подигравки. Реших да ги последвам, но когато стигнах до Залата на подземния свят, вече беше късно — приятелите ми вече бяха навлезли дълбоко в лабиринта. Чуваше се само пеенето на Ушурел…

— Пеене ли? — приведе се напред Амеротке.

— Само откъслечни фрази, донесени от вятъра. Ядосах се. Реших да им дам урок. Освободих конете им и се върнах в Тива.

— Това не е ли доста глупава постъпка?

— Сега като се замисля, да, господарю, прав сте, но беше планирано като шега. Те се хвалеха на всеослушание колко са силни и смели. И аз си мислех, че една разходка до вкъщи ще поохлади гордостта им. Те бяха войници, при това добре въоръжени.

— А лъвът? — попита Амеротке. — Или скитниците от пустинята?

— Скитниците от пустинята никога не нападат добре въоръжени воини — отвърна Рамос. — А що се отнася до лъва, господарю, не знаех нищо за него.

— И въпреки това си постъпил глупаво — Амеротке почука с пръст по масата и вдигна ръка в знак, че ще произнесе присъдата. — Няма никакво съмнение, че тези млади мъже са били убити. Защото явно не са от хората, които биха избягали, а няма никакво друго обяснение, защо все още не са се завърнали в Тива. Доказателствата сочат, че са влезли в Залата на подземния свят, но явно не са излезли от там. Ти — посочи той Рамос — си постъпил глупаво и детински. Затова решението ми е да бъдеш изпратен на съд…

Той махна с ръка, за да освободи следотърсача. Рамос се отпусна на пети и закри лицето си с ръце. Чиновниците се разшумяха. Съдията отпи чаша студено бяло вино и тъкмо се готвеше да продължи заседанието, когато в задната част на залата настъпи раздвижване и се появи царският обвинител Валу. Беше облечен в изискана бяла роба и със златоткан шал около раменете. Пристъпи бавно напред, а обшитите му със сребърни нишки сандали зашляпаха по пода. Валу беше нисък и набит, почти без врат, с увиснали дебели бузи и малки тъмни очи. Появата му предизвика едва потиснат смях, защото царският обвинител се гримираше като жена — с плътен черен туш около очите и с боядисани в зелено клепачи. Често добавяше багрило по устните си и повече руж по бузите от всяка куртизанка. С пъшкане и охкане той коленичи върху възглавниците и се поклони на Амеротке. Върховният съдия забеляза, че ноктите на ръцете му са боядисани в зелено, за да са в тон с гривните на китките му.

— Поздравявам ви — усмихна се престорено той и се поклони на съдията. — Взехте справедливо и умно решение…

Амеротке му кимна приветствено и го огледа изучаващо. Царският обвинител не можеше да го заблуди с хвалебствия — обичаше да се прави на глупак, но беше безмилостен и амбициозен, а външният му вид изграждаше толкова лъжлива представа за него, че и мангуста би му завидяла. Преди да стане „очи и уши на фараона“, Валу се бе изявил като блестящ учен в Дома на живота, надарен с рядко ораторско майсторство и изумителна проницателност.

— Решението ми е резултат единствено на логиката — отвърна предпазливо Амеротке. — Но какво те води в Залата на двете истини, царски обвинителю?

— Прегледах доказателствата — отговори Валу, облиза устни и потри ръце. Облегна се назад на петите си. — Те недвусмислено сочат, че синовете на Пешеду са отишли в Залата на подземния свят, влезли са вътре, но не са излезли. Били са въоръжени и са носели запаси с храна и вода. Би трябвало отдавна да са се върнали в бащиния си дом. Но не са. Не са и в лабиринта, както твърдят следотърсачите. Няма никакво доказателство да са били нападнати от човек или звяр. Рамос открито си призна за сериозна кавга, а има и свидетели колко жестоко са му се подигравали и присмивали… — Валу вдигна глава. Облегна се назад и сложи ръце на бедрата си. — Аз, Очите и ушите на фараона, твърдя, че синът на главнокомандващия Омендап не само е взел конете от колесницата, но и е убил най-хладнокръвно другарите си, а после е заровил телата им в горещите пясъци на Червените земи.