Пол Дохърти - Храмът на Хор

Наложи се Амеротке да изчака, докато невероятно дебелият лекар влезе в залата. Носеше украсено ветрило и малка купичка с благовония и през цялото време се навеждаше да диша от нея, сякаш намираше останалия свят за мръсен и пълен със зарази. Единият му сандал беше скъсан и шляпаше по пода, което му придаваше комичен вид. Хората в залата се разсмяха при появата му и той ги изгледа заплашително. Поклони се на Амеротке и съдията го прикани да седне на възглавничките, подредени встрани за свидетелите. Лекарят се настани, пъшкайки. Съдията трудно можеше да си представи как този мъж е пътувал с легиона, понасял е сухия пустинен вятър, палещото слънце, бързината на походите, мръсотията и извращенията сред войската преди битка. След това си спомни, че го бе виждал по време на похода. Разбира се, лекарят пътуваше като жена — сред купища възглавници в покрита каруца.

— Как се казваш? — попита Амеротке.

— Баки, господарю, лекар в легиона на Анубис.

— Разкажи ми какво стана след голямата победа.

— Както знаете, господарю, ние, войниците — тук Амеротке с мъка сдържа усмивката си, — след такива големи победи почиваме и празнуваме, но моята задача беше да се погрижа за ранените.

— А мъртвите? — прониза го с поглед съдията.

— Изнасят ги на носилки, подреждат ги край лагера и след това се опитваме да ги разпознаем. Понякога е лесно, например при рани от стрела или от меч, но в други случаи тялото може да бъде премазано от колесница или пък да е настъпено по лицето от кон…

— А какъв беше случаят с Антеф?

Баки изгледа войника, коленичил недалеч от него.

— Ами, господарю, за труп изглежда завидно жизнен.

Амеротке почака да стихне смехът в залата.

— Ти ли разпозна трупа след битката?

— Не, господарю. Не съм го разпознал. Само си помислих, че може да е на Антеф. Спомняте си, че битката започна до оазиса, а след това се разпръсна в пустинята, защото митанийците побягнаха и ние ги преследвахме. Телата бяха разхвърляни на километри. Събирачите на трупове започнаха работа едва на разсъмване, а през нощта хиените и лъвовете бяха свършили доста работа. Неколцина нактуа от полка на Анубис липсваха. Затова не съм напълно сигурен, че трупът е бил на Антеф.

— Господарю, лекарят говори пълни глупости! — намеси се Антеф и стисна малкия си меден гердан със знака на Анубис, а след това посочи и двете гривни, предпазващи китките му. — Това са личните ми знаци, на тях са изписани името и легионът ми.

— Значи те не са били намерени при трупа? — обърна се съдията към Баки.

— Не, господарю. Сгрешил съм.

— Само още един въпрос, преди да си тръгнеш — протегна ръка Амеротке. — В какво състояние беше трупът?

— Накълцан и обезобразен — Баки присви мъничките си очи: — Особено лицето и главата. Единият сандал липсваше. Със сигурност беше облечен в набедреник и пола на легиона на Анубис. Неколцина от другарите му също решиха, че това е Антеф. Всеки труп трябваше да бъде с име и на онзи му дадохме името Антеф…

Амеротке му благодари. Лекарят тромаво се изправи и пуфтейки, се измъкна навън. Съдията се замисли. Нещо не беше наред. Погледнати отделно, различните части от историята имаха смисъл, но събрани заедно…

— Антеф, колко време те е нямало в Тива?

— Няколко месеца, господарю.

— И си бил изключително изненадан, като си се върнал и си открил, че съпругата ти е омъжена за друг?

— Много — изсумтя войникът.

— Далифа, ти очевидно бързо си го прежалила…

— Носих траур точно седемдесет дни, както повелява традицията — отвърна тя надменно. — Но бях объркана и самотна. Баща ми умря, а Панеб доказа — погледът й литна към новия й съпруг, — че е мъж на място и източник на утеха и подкрепа.

— Не се и съмнявам! — изръмжа Антеф.

— Тишина! — викна съдията и се обърна към войника: — Къде си отседнал сега? В легиона ли се върна?

— Не, господарю. Уволних се с почести — Антеф махна с ръка. — Лицата на другарите ми извикваха спомени, които бих искал да забравя. Наех стая над една винопродавница, докато изчакам решението на съда.

— А решението ще бъде доста трудно — Амеротке потри брадичка. — Ти си искаш бившата жена, но тя определено не иска да се върне при теб. Съдът може да постанови развод…

— В такъв случай ще поискам големи компенсации!

Амеротке изгледа последователно Далифа, Антеф и Панеб. Писарят явно бе просто наивен глупак, влюбен в красива и богата вдовица. Но какви бяха Антеф и Далифа? Толкова ли я обичаше, че да си я иска обратно дори след като я е заварил с друг мъж? Или се стремеше към богатството й? А тя — какво криеше така упорито?