Пол Дохърти - Отровителят от Птах

— Господарю съдия, Божествената каза, че ще дойдете. Какво мислите за нашите приготовления?

Амеротке се огледа:

— А затворникът?

Омендап отиде до вратата, сложи пръсти в устата си и остро изсвири. Малко след това четирима от Марияну, въоръжени до зъби, доведоха мъж с черна коса, рошава брада и мустаци. Съдията му нареди да седне на една табуретка.

— Божествената избра теб — започна Амеротке, давайки си сметка, че Омендап е застанал зад гърба му. — Тази нощ амеметите ще дойдат. Целта им ще бъде да те хванат. Враговете ще бъдат мъже като теб, бивши войници. Но каквото и да се случи — той хвърли поглед през рамо към Омендап, — не трябва да се оставяш да те заловят жив. Ще направим всичко, всичко възможно, за да те защитим — той протегна ръка. Наемникът я сграбчи, вдигна я и целуна китката на Амеротке.

— Господарю съдия — меко му отговори човекът, — Божествената ми показа лицето си и ми се усмихна — той се захили, поглеждайки красноречиво към генерал Омендап. — Не мисля, че амеметите ще могат да ме докопат.

Амеротке прекара остатъка от деня в малка стаичка в задната част на запуснатата, разнебитена къща. Шуфой, за да се поддържа цялата измама, пристигна с пакет храна, увита внимателно в ленена кърпа от Норфрет. Съдията седна на възглавница, облегна гръб на ронещата се стена и се захвана с пресния хляб и маслините. Шуфой приклекна до него:

— Призрачна къща! — промърмори той. — Като гледаш отвън, господарю, можеш да си помислиш, че мястото е съвсем пусто, но само щом влезеш през вратата, между дърветата, олеле…

Амеротке се засмя.

— Омендап се страхува, че някой амеметски шпионин може да се прекачи през стената — каза той, — за да провери дали няма засада. Затова нареди на отрядите да застанат дълбоко навътре сред дърветата, със стриктни инструкции да останат незабелязани — той поклати глава. — Жал ми е за тях. Щат не щат, трябва дори да се облекчават на място, да ядат каквото има и да понасят дневната жега.

— Сурово, но благоразумно разпореждане — Шуфой се самообслужи с резен плод. — Докато идвах насам, забелязах двама просяци…

— Амемети?

— Безспорно. Единият прилича на маймуна, другият постоянно си драпа чатала! Просяците имат специфичен поглед, изражение и стойка. Тези двамата несъмнено са амеметски съгледвачи.

— Добре — каза Амеротке, — нека да стоят там, да гледат и да видят това, което трябва да видят, като мираж в пустинята: зле охранявана къща, която лесно може да бъде атакувана, щом мракът падне.

— В безопасност ли ще бъдеш, господарю?

— Шуфой, Шуфой — наведе се напред Амеротке, — и ти, и аз знаем, че всеки път, когато разследваме някоя внезапна, неочаквана и мистериозна смърт или вървим по улиците на Некропола, гибелта като сянка се притайва недалеч зад нас. Това тук с нищо не е по-различно. Както ти каза обаче, градините на тази къща са претъпкани с войници. Не аз, а амеметите ще бъдат нападнати от засада. Шуфой, и преди сме си имали работа с тези убийци. Господарят Сененмут е прав. Тази нощ можем да нанесем такъв удар, че след това ще им трябва много, много време, за да се съвземат.

— А отравянията, мистериозните смъртни случаи?

— Въртях ги и оттук и оттам, пробвах най-различни пътища, за да стигна до истината, но всеки един се оказваше задънен. Всичките ми опити да стигна до някакво решение се оказаха безплодни. Трябва да има някакъв друг път, отговорът трябва да е някъде другаде — той се протегна и стисна ръката на Шуфой. — Само не се издавай! Не позволявай Норфрет да се тревожи. Предай моята любов на съпругата и на синовете ми. О, и между другото — Амеротке бръкна в диплите на тогата си и извади малък свитък, — преди да се върнеш у дома, отиди в Храма на Птах, издири жреца Хинкуи отново и му дай това. Предай му молбата ми да го проучи най-внимателно и когато е готов, да прати отговор, който трябва да ми бъде предаден лично.

Шуфой още веднъж стисна ръката на своя господар. Когато излезе, Амеротке поспа малко, после се върна към разсъжденията си върху мистериите, с които се бе сблъскал, но беше неспокоен и нервен, не го свърташе на едно място и нямаше никакъв напредък. Когато слънцето се наклони към залез, почувства, че напрежението му намалява. Омендап го бе инструктирал в никакъв случай да не напуска стаята си, но щом падна мракът, той се присъедини към наемника на терасата на покрива, за да хапнат и да си поговорят в светлината на лампите, за които бе сигурен, че може да се забележат далеч зад стените. Храната бе сервирана от военен готвач: твърд хляб, сушено месо, плодове и възгорчиво вино. Въпреки всичко наемникът се оказа много приятен събеседник. Заяви, че храната е по-добра от тази, която се предлага във войнишките казарми, и в отговор на любезните въпроси на Амеротке му разказа, че произхожда от семейство, притежаващо малка фермичка в Делтата. Забавляваше съдията с истории за морските хора, за обичаите и нравите им, за ненаситната им алчност за злато, сребро и скъпоценни камъни.