Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

— Нещо такова — отвърна Корбет. — Дяволско преследване. Някой излиза нощем, избира жертвата си и я преследва като заек или фазан.

— Но защо никой не е видял или чул нищо? — попита Бълок.

— Помисли си колко усамотени места има в града — каза Корбет. — Старото еврейско гробище или пустеещите общински земи.

— Но какво става с кръвта? — обади се Ранулф.

— Имаше много дъждове, които може да са я отмили — предположи Корбет.

— Но ако е така — намеси се Бълок, — защо не са оставили труповете там, където са били убити? Защо убиецът рискува да го заловят, като ги изнася от града и окачва главите им по дърветата?

— Не знам — отвърна Корбет. — Но, сър Уолтър — той протегна ръка, — отсега нататък „Спароу Хол“ трябва да бъде охраняван всяка нощ, докато не разкрием убиеца.

Шерифът се съгласи и срещата приключи.

— Писа ли на лейди Мейв, че Малтоут е мъртъв? — попита Ранулф, докато вървяха по улицата към Броуд стрийт.

— Да — промърмори Корбет. Той спря и се загледа в късчето синьо небе между две къщи. — Съжалявам, Ранулф. Много съжалявам, че Малтоут е мъртъв, но ще скърбя за него, когато това приключи и убиецът му бъде наказан. — Той потърка бузата си. — Тялото му ще бъде изпратено в някой манастир, за да го балсамират, а после — обратно в Лейтън. На гробището има един стар тис. Можем да го погребем под него. — Корбет отново тръгна. — Онова, което ме озадачава — продължи той, — е смъртта на тези просяци. Смятах, че Ап Томас ги е избил.

Ранулф се канеше да отговори, когато чу шум зад гърба си. Улицата беше пуста и тясна и той ясно долови стъпки от ботуши. Сграбчи Корбет и го притисна до стената, точно когато нещо се удари в близката къща. Ранулф се огледа, но забеляза само една котка, която отскочи, сякаш подплашена от нещо. Тогава зърна някакъв силует в сянката на един вход и видя ръка, която замахваше. Отново дръпна Корбет настрани. Отново се чу шум от камък, който улучи стената на съседната къща.

Прислужникът извади камата си и се втурна към входа, но когато стигна до него, там нямаше никого. Чуваше се само далечен шум от тичащи стъпки по тесния проход, който тръгваше от улицата. Ранулф се наведе и взе от земята няколко малки, гладки камъка. Корбет се приближи.

— Прашка — обясни прислужникът, изправяйки се с камъчетата в ръка. Подхвърли едно във въздуха и го остави да падне върху дланта си. — Ако някой от тези ни беше улучил, сър…

— Можеше ли да ни убие? — попита Корбет.

— Виждал съм го с очите си — заяви Ранулф. — Нали помниш библейското сказание за Давид и Голиат?

— Да — отвърна Корбет и взе камъчето от ръката му. — Виждал съм и момчета по жътва да стрелят с прашки по гарваните, които кълват житото. — Той погледна в тесния мрачен проход. — А така ме нарича Звънарят — продължи той. — Шумен, досаден гарван, който трябва да бъде убит.

Продължиха по пътя си. Корбет спря на мястото, където първият камък беше улучил стената на една изоставена къща и забеляза, че ударът е свалил част от мазилката.

— Достатъчно! — заяви той. — Най-добре да не излизаме, освен ако не се налага, Ранулф.

— Може да е бил Бълок — отбеляза прислужникът. — Той знаеше, че сме си тръгнали от замъка.

— Да — съгласи се Корбет. — Или Звънарят. Или дори някой от приятелите на Ап Томас.

Писарят въздъхна с облекчение, когато стигнаха Карфакс и прекосиха шумната улица, пробивайки си път през тълпата. С една ръка държеше кесията си, а другата беше върху дръжката на ножа, докато се оглеждаше внимателно за апаши, с каквито беше пълно тук. Ранулф вървеше зад него. От време на време се обръщаше и заставаше на пръсти, за да погледне над тълпата, но не забеляза някой да ги преследва. Стигнаха до общежитието и влязоха през задния вход, защото на предния се беше скупчила тълпа студенти, а Корбет искаше да избегне всякакви неприятности, свързани с Ап Томас. Норис беше на двора и миеше бурета на кладенеца.

— О, сър Хю. — Той се приближи и се усмихна, но погледът му беше разтревожен, а лицето пребледняло и изпито. — Цял Оксфорд говори за арестуването на Ап Томас — заекна той. — Мастър Трипъм и колегите му ви чакат в библиотеката. — Норис избърса ръце в кожената си престилка. — Помолиха да отидете незабавно.

— Забелязахме студентите на улицата — каза Корбет, — затова решихме да минем оттук.

— Няма да има проблеми — обясни Норис. — Никой не обича Ап Томас и приятелите му. Затова сега всички им се присмиват. — Той се върна при бурето, което почистваше, затвори го и наби дървените чепове. После свали престилката. — Ще взема плаща си и ще дойда.