Пол Дохърти - Шпионинът на краля

След това Ранулф реши да се поразходи из манастира, за да се освежи на приятния вечерен ветрец, без да обръща внимание на нареждането на Корбет да отнесе багажа им. Писарят погледна ядосано след него, въздъхна и тръгна към църквата. Вътре беше тъмно и хладно, мракът се разпръсваше само от големия свещник, чийто силни пламъци караха сенките да се гърчат и потрепват като призрачни танцьори. Срещу олтара, зад резбованата преграда от източната страна, монасите стояха по местата си и изнасяха вечерня; думите им отекваха като далечен гръм, като ехо на ясния глас на псалта.

Корбет седна в кораба в основата на голяма кръгла колона и остави пеенето да завладее ума му и да му донесе утеха. Чу как псалтът припява: „В моята необмисленост си казах: всеки човек е лъжа“ 10 10 Псалтир Пс. 115:2 — (Бел.прев.) и се замисли. Дали всички хора са лъжци? Или всички жени? Ами Мейв? Почувства как сладостно-горчивото чувство от раздялата стяга сърцето му. Щеше ли да я види отново? Щеше ли тя да го помни или спомените й щяха да се стопят като вода в пясъка? Монасите изпяха последната фраза от песнопението, с която службата свършваше. „Слава на Отца и Сина и Светия Дух“. Той въздъхна, протегна изтръпналите си крайници и тръгна по галерията към килията си.

Там извади ковчежето с писмените си принадлежности и написа кратко писмо до Мейв, което се надяваше игуменът да предаде на някой търговец или рибар. Запечата го с червен восък, осъзнавайки, че ще минат седмици, ако изобщо стигне до Нийт.

После бързо надраска заключенията си от онова, което беше научил.

Първо, в съвета на Едуард има предател. Второ, той е свързан с французите и може би с предатели от Уелс.

Трето, това предателство е започнало след като неуспешният поход на граф Ричмънд доведе Англия до загубата на Гаскония.

Четвърто, майката на писаря Уотъртън е била французойка, а баща му е участвал в бунт срещу краля; той живее по-нашироко, отколкото позволяват доходите му, французите го ухажват и се среща тайно с главния шпионин на Филип IV. Преди това е бил писар при граф Ричмънд и изглежда има някаква връзка с лорд Морган от Нийт.

Пето, Уотъртън ли е предателят? Или господарят му, граф Ричмънд?

Корбет се взираше в мрака, но виждаше само красивото лице на Мейв и почувства как самотата стиска с железен юмрук сърцето му.

Робърт Аспейл, писар на Хазната, се чувстваше също тъй самотен. Кралят го беше изпратил във Франция, за да наглежда как се развиват нещата там. Под „наглежда“ Едуард, разбира се, имаше предвид „да шпионира“. Кралят настоя Аспейл да замине, добавяйки, че пратеникът му в Южен Уелс Хю Корбет не се е върнал, нито се е свързал с английския двор. Корбет трябваше да бъде тук, помисли си Аспейл, в тази кръчма в покрайнините на Амиен, но Едуард беше казал, че не може да чака повече, затова Аспейл трябваше да замине за Париж, преструвайки се на търговец от Ено. Щеше да влезе във Франция през територията на английския съюзник Ги Дампиер, фламандски граф. Аспейл говореше добре различните езици и диалекти на Ниските страни и нямаше да му е трудно да се представя за търговец на платове, който търси нови клиенти по големите пазари на Северна Франция.

Но всъщност той трябваше да открие дали някои от шпионите на Едуард в Париж бяха още живи и да се опита да узнае тайните планове на Филип IV. На колана, опасал тънкия му кръст, висяха кесии злато, които отваряха врати и — по-важно — развързваха езиците на куртизанки, дребни чиновници, обеднели рицари и прислужници. Те всички знаеха клюки и незначителни подробности, които, събрани и подредени като парченца от мозайка, можеха да създадат ясна представа за положението в страната.

Аспейл огледа препълнената кръчма. Чувстваше се добре след вечерята от патешко в гъст пикантен сос, прокарана с големи глътки рейнско вино. Внезапно забеляза момиче, чиято огненочервена коса се спускаше до раменете. Носеше прилепнала зелена рокля, която подчертаваше високите й гърди и тънката талия, преди да се спусне на волани към закръглените й глезени. Бялата й кожа беше гладка като алабастър, само арогантният поглед на присвитите очи и нацупената уста я загрозяваха. Тя дръзко погледна Аспейл, кимна леко и след няколко минути стана от масата си и се отправи към него. Говореше добре френски, макар писарят да долови мекия провансалски акцент.

— Добър вечер, мосю — започна тя. — Хареса ли ти вечерята?

Аспейл я погледна изпитателно.

— Да — отвърна той. — Беше много вкусна, но какво те засяга това?