Пол Дохърти - Шпионинът на краля

Корбет правеше всичко възможно, за да разбере причината за затварянето им и прекара дълго време, задавайки реторични въпроси, макар че Ранулф направи всичко възможно, за да им отговори. Най-накрая младежът се умори и гневно заяви, че Корбет лесно би могъл да разбере причината за временния им затвор.

— Какво искаш да кажеш? — отсече писарят.

— Лудият Гарет сигурно знае нещо — отвърна Ранулф. — Той броди навсякъде и вижда всичко.

— Но той е луд!

— Не — усмихна се Ранулф. — Само се преструва. Предложи му няколко монети и скоро ще ти заговори разумно.

Корбет изсумтя и се обърна на другата страна, но идеята вече беше посята в съзнанието му.

Късно на другата сутрин усмихнатият Оуен нареди на стражите да се оттеглят и обяви, че Корбет и Ранулф са свободни да вървят където искат, включително в Лондон. Същата вечер лорд Морган повтори поканата, намеквайки открито, че присъствието им в замъка не е вече желано и е време да си заминат. Корбет хвърли изтерзан поглед към Мейв, която прехапа устни, но почти незабелязано кимна. Той разбра какво иска да му каже, макар че на другата сутрин тя сякаш го избягваше, а Морган и Оуен следяха двамата да не разговарят.

Освен това Корбет усети промяна в настроението в целия замък; прислужниците бяха още по-сдържани, а обитателите открито проявяваха омразата си. В атмосферата витаеше нещо злокобно, сякаш безмълвна опасност се трупаше в тъмните кътчета на замъка. Въпреки образованието, получено в Оксфорд и работата си в съда, писарят се доверяваше на инстинктите си и преценяваше, че е в опасност и трябва да бяга или да се бие. Въпреки това, спомняйки си съвета на Ранулф, той откри Гарет в едно ъгълче на уличката, която минаваше по крепостните стени.

— Добре ли си, Гарет?

Мъжът се усмихна и от ъгъла на устата му се стече слюнка. Корбет бързо се огледа, бръкна в кесията си и измъкна една сребърна монета.

— Това е за теб, ако ми разкажеш за корабите, които отплаваха.

Корбет внимателно наблюдаваше Гарет, убеден, че е съзрял проблясък на разум в сълзливите му очи.

— Какви кораби? Какво иска да разбере мастър англичанинът за корабите?

— Значи знаеш, че са идвали кораби?

Корбет приклекна и извади друга монета. Гарет бързо се огледа, очите му се плъзгаха наоколо като мехурчета по вода.

— Три кораба — прошепна той и протегна ръка. Корбет се отдръпна.

— Какви бяха корабите?

— Френски — отвърна Гарет. — Казах си, че са френски, щом имат големи знамена в синьо и златно. Красива гледка, мастър шпионино.

Корбет се втренчи в него и се усмихна, осъзнавайки, че Ранулф е бил прав и човекът само се прави на луд. Гарет потвърди подозренията му: французите посещаваха Нийт; корабите им с лекота се движеха из малките заливчета по пустото крайбрежие на Южен Уелс. Това обясняваше подготвените дърва за сигнални огньове, потайността на Морган и съдържанието на винарската му изба, макар Корбет да подозираше, че французите му носеха не само вино, но и оръжия, и припаси. Филип явно искаше да предизвика бунт в Уелс и Морган беше главният му съюзник, но имаше ли той връзка с шпионина в съвета на Едуард?

Писарят изпразни кесията си и показа на Гарет купчина монети.

— Ще получиш всичките — каза той, — ако ми разкажеш защо умря Талбът.

Гарет изтри слюнката от отпуснатите си устни и погледна Корбет в очите. Празният му поглед беше заменен от предпазливо лукавство.

— Мастър Талбът — провлечено каза той — беше любопитен човек, който също плащаше.

При тези думи мъжът протегна ръка и Корбет пусна няколко монети в нея.

— Гарет — заплашително каза той, — търпението ми се изчерпва.

Гарет се усмихна.

— Мастър Талбът се скара с лорд Морган.

— За какво се скараха?

— Лорд Морган го обвини, че се бърка там, където не му е работа.

— Нещо друго?

— Не, само чух мастър Талбът да споменава нещо за оседлаване. Предполагам, че е говорел за заминаването си, само че имаше още нещо.

— Какво?

— Човек на име Уотърдоун.

— Имаш предвид Уотъртън?

— Да. Мисля, че чух и лорд Морган, и мастър Талбът да споменават това име.

— Има ли нещо друго?

Гарет се обърна и го погледна лукаво с ъгълчето на окото си.

— Не — отвърна той. — Това е всичко, което Гарет знае. Честно, защо не платиш сега на Гарет?

Корбет му подаде останалите монети и се приготви да си върви. Дочу стъпки по стълбите, които водеха към уличката върху стената, затова побърза да се отдалечи от Гарет, но Оуен се появи, прескачайки стъпалата и застана с разкрачени крака, препречвайки пътя му. Облечен в черно, той приличаше на охранен гарван с пригладени пера. Блестящите му очи се взряха първо в Корбет, а после — в Гарет, който се беше сгърчил от ужас.