Пол Дохърти - Пазителят на Портите

Тримата се наведоха над плочите, като си светеха с факла. Никълъс спря на място, където хоросанът изглеждаше по-пресен и започна да го стърже.

— Това е входът! — възкликна той. — Вижте!

Наведе пращящата факла и те видяха, че една от плочите се различаваше от останалите. Макар че изглеждаше плътно прикрепена към околните, хоросанът около нея не беше плътен и въпреки тежестта си, тя можеше да се вдигне като капак. Отдолу зейна черна дупка. Никълъс приближи факлата над нея. В трепкащата светлина видя каменни стълби, които водеха надолу.

— Скейтлок, последвай ме! — нареди той. — Крабтрий, остани тук.

Никълъс заслиза по стъпалата. Скейтлок предпазливо го последва. На дъното Никълъс вдигна факлата и сподави вика си. Никога нямаше да забрави какво видя в трепкащата му светлина. Маса, стол, молитвено столче, малко ковчеже, ракитена кошница… и легло. На него, облечен в скъпи одежди, лежеше труп на жена. Плътта беше разложена, носът изгнил, скалпът — набръчкан, косата висеше безжизнена. Отворената беззъба уста сякаш им се усмихваше. Скейтлок изпусна факлата, притисна корема си с ръце и се облегна на стената.

— Господарю, какво е това? — въздъхна той. Никълъс се приближи към леглото, стиснал ноздри, за да не усеща острата миризма на разложение. Внимателно огледа скелета. По костеливите пръсти блестяха пръстени, едната ръка лежеше на гърдите, а другата висеше до леглото. Никълъс се наведе. Вдигна чашата и малката стъкленица, която лежеше до леглото, и предпазливо ги подуши.

— Наред ли е всичко? — обади се Крабтрий.

— Да — извика Никълъс.

Огледа се внимателно. На молитвеното столче лежеше молитвеник. В кошницата вероятно е имало храна и вино. Отвори малкото ковчеже, но в него нямаше нищо, освен дрънкулки — брошка и пищна огърлица. В далечния ъгъл, под една от решетките имаше малък капак, който сигурно се отваряше към крепостния ров. Той се върна и отново се загледа в скелета на леглото.

— Хайде, Скейтлок, нямаме много време. Прислужникът му се беше изправил, лицето му беше покрито с пот.

— Господарю, не мога, забранено е. Никълъс го погледна с любопитство.

— Кое е забранено?!

Скейтлок поклати глава. Никълъс сви рамене, затвори очи и повдигна разложеното тяло от леглото. Дрехите на трупа бяха прашни и леко влажни, мършавите крайници сякаш живееха собствен живот. Той постави ужасяващите останки на пода и започна да претърсва леглото. Под възглавницата напипа кожена торбичка и бързо я извади. Беше завързана и запечатана с червен восък. Той го остърга и я пъхна в жакета си. Над себе си чу звук, сякаш Крабтрий, уморен, беше приседнал. Още веднъж огледа мазето.

— Хайде — обърна се към Скейтлок. — Това е достатъчно. Винаги можем да се върнем.

Прислужникът му не се нуждаеше от повторна покана. Никълъс още веднъж огледа Злокобната погребална камера, после задоволен, се изкачи по стълбите. Показал се наполовина от тайния вход, отначало той не разбра защо Крабтрий лежи близо до дупката с блуждаещи очи, пребледняло като сняг лице и струйка кръв, стичаща се от ъгълчето на устата му.

— Господарю! — прошепна той.

Чърк се обърна. Скейтлок, който го беше изпреварил по стълбите, стоеше със скръстени ръце, вперил поглед в двете забулени в сиво фигури, които стояха до вратата на параклиса.

— Хайде, хайде, мастър Чърк! По-бързо! По-бързо! Гласът беше нисък и гърлен и в него се долавяше смях.

Никълъс се взря в мрака на нефа, докато двете фигури се приближаваха. Първата отметна качулката си. Чърк притвори очи в отчаяние. За последен път беше видял това красиво лице в кръчмата пред Нюгейт. Наруга се за глупостта си. Игуменката от предишната нощ не беше монахиня, а куртизанка и наемна убийца. Тя стоеше, елегантна като придворна дама и златистите къдрици обграждаха сърцевидното й лице с цвят на слонова кост. Очите й блестяха от удоволствие, сякаш играта й беше харесала и сега търсеше начин да я приключи бързо. Ръката на Никълъс посегна към камата, но сивата фигура зад Нощната сянка вдигна малкия си арбалет, стрелата прелетя над главата му и се удари в колоната отзад. Скейтлок пристъпи напред, но Нощната сянка вдигна своето оръжие, докато спътницата й зареди нова стрела.

— Мастър Чърк, по-бързо излизай оттам! Застани до приятеля си!

Никълъс отчаяно погледна към Крабтрий и стрелата, която стърчеше, дълбоко забита в корема му.

— В името Божие! — промърмори той.

— Той умира — каза меко Нощната сянка. — Затова се сбогувайте. — Тя направи жест с ръка. — Не се тревожи, скоро ще го последваш.