Пол Дохърти - Пазителят на Портите

— Стой тук — каза той. — Ще отида да почистя двора на кръчмата, като се изпикая на калдъръма.

Той мина с бързи крачки през коридора и излезе в двора на конюшнята. Разкопча панталоните си и се облекчи сред облак пара. Щом свърши, се обърна, закопча се и тръгна към помпата, за да си измие ръцете. Млада жена стоеше там с ведро в ръка. Тя се обърна, когато той наближи. Златни къдрици ограждаха ангелско лице и сърцето на мъжа подскочи при вида й. Той посочи ведрото.

— Мога ли да взема малко вода?

Младата жена се усмихна и му предложи ведрото. Мъжът й благодари с поглед и го взе. Жената го заобиколи. Той се обърна.

— Не, само малко…

Гласът му секна. Младата жена се приближи и все така усмихната, заби дългата кама, която криеше в ръката си, между ребрата му.

Мъжът изстена, залитна назад, изпусна ведрото и хвана дръжката на камата, която стърчеше от гърдите му. Жената не помръдна, само леко се усмихна, когато мъжът се запрепъва към нея, преди да рухне на калдъръма. После се обърна, промъкна се тихичко през двора и се върна в кръчмата.

В салона възрастният мъж довършваше питието си и потропваше с пръсти по масата. Огледа се и си спомни поговорката „Ловецът трябва да бъде предпазлив, за да не се превърне в плячка“. Заедно с приятеля си бяха следвали правника, откакто беше напуснал къщата си рано сутринта — по реката до Уестминстър и после обратно в града. Но през цялото време имаха чувството, че някой следи самите тях.

Французинът загледа одобрително златокосата млада жена, която премина през салона и се спря да поговори с кръчмаря. Тя излезе, а собственикът с мазна престилка дойде при него.

— Онази жена ме помоли да ти предам нещо, сър — каза той. — Скоро щяла да дойде при теб. Междувременно ти праща това.

Той остави чаша, препълнена с кларет, пред стария търговец, който одобрително я подуши. Вдигна я и бавно отпи от нея, без да предполага за отровата, която Нощната сянка беше сложила във виното.

Никълъс и Крабтрий още се мъчеха да разберат какво бяха открили в мазето на Уормууд. От време на време Никълъс записваше някое заключение, но после го зачеркваше.

— Няма смисъл — промърмори той. — Берисфорд изчезва. Уормууд го докарва в мазето, измъчва го, пребива го и накрая го убива. Но после по някакъв начин пренася тялото до Примроуз Хил. — Той вдигна очи, когато Скейтлок влезе в кръчмата.

— Добре дошъл отново! — пропя Крабтрий. — Ти си като мъглата, Скейтлок, ходиш където си искаш.

Слугата го погледна и седна. Бръкна в жакета си и сложи парче изцапано зелено платно на масата.

— Къде беше? — попита Никълъс.

— Върнах се обратно и влязох в къщата на Уормууд. Знам как е бил пренесен трупът на Берисфорд. Уормууд е бил щавач, нали? — Той вдигна парчето платно. — Отрязах това от едно руло, скрито в ъгъла на мазето. Когато го развих, замириса на костница. По него имаше кървави петна.

Скейтлок погледна нагоре и щракна с пръсти за бира. Изчака, докато прислужникът му я донесе и после продължи.

— Уормууд е увил тялото на Берисфорд в платнището, занесъл го на Примроуз Хил и го скрил в канавката. Платнището предпазвало трупа от стихиите и дивите животни. По някое време в четвъртък следобед Уормууд отишъл и махнал платнището. Така трябвало да създаде впечатление, че тялото е било току-що оставено там.

— Как е възможно? — попита Крабтрий. Скейтлок тържествуващо се усмихна.

— От другата страна на платнището има следи от кал, трева и къпини. Сигурен съм, че ако отидем на Примроуз Хил, ще открием, че канавката, в която е лежал трупът на Берисфорд, е доста дълбока.

— Но защо му е била тази хитрина? — попита Крабтрий.

— Аз ще ти кажа — намеси се Никълъс. — Виновниците за смъртта на Берисфорд искали да объркат всички като пуснали слухове из града, скрили трупа и обвинили бедния Фромлих. Укриването на тялото дало на Пазителя и повече време. Знаел, че властите ще са твърде заети да търсят Берисфорд, за да продължат разследването на тайните, които Валанс може да е носел.

Скейтлок посочи пергамента, върху който пишеше Никълъс.

— Това помага ли на умозаключенията ти, господарю? Никълъс се усмихна.

— Да, помага ми. Още едно парче от мозайката. През август кралица Изабела умира в замъка Райзинг. Валанс напуска крепостта и идва в Лондон, вероятно като придружител на тялото й. Но истинската му цел е била венецианската галера. Той е знаел някаква голяма тайна, до която властите искали да се доберат. Арестували го на кея, той се сбил с войниците, бил тежко ранен и откаран в болницата „Сейнт Бартолъмю“. Разпитали го шерифът и двамата съветници. Берисфорд присъствал. Умирайки, Валанс прошепнал нещо за свети Дени на Берисфорд, когото очевидно познал. Малко по-късно Берисфорд бил назначен да води разследването и прекарал следващите десет дни в доста тревожно състояние. В петъка, преди да изчезне, той имал загадъчен посетител и унинието му се задълбочило. Възкликнал, че трябва да бъде обесен или изгорен, но очевидно се съгласил да се срещне с някого в града. Знаем, че този някой бил Уормууд, който го убил, но държал тялото му скрито една седмица и предизвикал объркване в града, преди да остави трупа на Примроуз Хил.