Пол Дохърти - Имперски убийства

Всички сме събрани за една и съща цел. Повечето от нас се завръщат в погребална урна. Рано или късно ще ни наблъскат в ладията на Харон, натам, към вечното изгнание.

Вторият беше с по-ясно послание:

Мисли, че всеки ден, който се е зазорил, може да бъде последният ти.

— Това е предупреждение! — преглътна с мъка Домацила, после стана, бързо се отправи към вратата и повика обратно момичето.

— Кога дойде това?

— Донесе го един офицер.

Домацила застина.

— Какво искаш да кажеш, какъв офицер? — настоя Клавдия.

— Беше офицер. С плащ, броня, червен кожен колан за оръжия, и наколенници. Дойде при една от външните врати и пазачът му позволи да влезе.

— Как изглеждаше? — продължи да разпитва Клавдия.

— Имаше румено лице, руси мустаци и брада. Каза, че идва от името на императора и затова човекът го пусна вътре. Нещо станало ли е, господарке?

Домацила отпрати момичето. Напълни отново чашата си и ръката й трепереше, когато я вдигна.

— Аз ли съм следващата? — прошепна тя, като дори не си направи труда да се обърне. — И моят ли труп ще намерят в мрака под някое маслиново дърво?

— Няма от какво да се боиш! — успокои я Клавдия. — Този убиец скоро ще бъде заловен — постара се думите й да прозвучат убедително, макар да не бе особено уверена в тях. — Ти си добре охранявана. Не напускай вилата и ще бъдеш в безопасност.

— Права си! — Домацила изпи виното си на една глътка. — Ще наема още пазачи, още главорези. Августата вече заповяда на пира тази вечер цялата храна и виното да се опитват предварително. — Беше уплашена, дебелите й бузи се тресяха, черният грим около очите й се стичаше на криволици по напудреното лице. — Трябва да направя всичко, което мога! Трябва да направя всичко, което мога!

Като си мърмореше така, Домацила излезе от стаята.

След нея Клавдия пусна резетата, постави тоягата си до вратата, отвори вързопа си и извади две ками. Едната сложи на масичката край вратата, а другата пъхна под възглавниците. Затвори капаците на прозореца и, както правеше като дете, седна в ъгъла на леглото, сви колене и ги обгърна с двете си ръце. Въодушевлението, триумфалното усещане, че бе заловила Граний и Фаустина, отдавна се беше изпарило. И двамата си бяха признали, бяха събрали вещите си и бяха побягнали в нощта. Бяха се разкаяли и бяха разказали как Арий веднъж се опитал да изнасили Фаустина. Неговата смърт е била за тях едновременно и отмъщение, и средство да се замогнат.

— Беше лесно да се направи — беше казал Граний. — Убих го за миг. Вече бях разбил резетата вътре. Бях изметнал ключалката така, че да мога да завъртя ключа отвън. — Той виновно погледна Клавдия. — Не беше метален лост, а щипци. Изпилих отвора за ключа. Упражнявах се, докато се уверих, че ще стане. На площадката на стълбището дадох парите на Фаустина, която пазеше отвън. Помислихме, че най-доброто място е градината с онези глинени делви, закопани в земята, в които се събира вода за птиците на Попея.

Полибий и Клавдия ги изслушаха. Чичо й дори им даде малко пари, две туники и сандали, храна и вино, и им заповяда сутринта да бъдат колкото е възможно по-далеч от „Магариците“.

— Ще кажеш ли на вигилите? — попита Клавдия, след като виновниците си тръгнаха.

— Нищо няма да кажа на онези алчни тъпанари! — изръмжа Полибий. — Ще занеса парите направо в хазната — той извади камата си и сряза вървите, с която бяха завързани торбите с парите, след което отвори кесията си.

— Не забравяй, че трябва да покрия разходите си. Ако ти не кажеш на някого, Клавдия, знай, че и аз няма да кажа!

Клавдия го остави да си вземе от среброто. Като се влачеше уморено нагоре по стълбите, тя се качи в стаичката си да опакова вещите си и тръгна за вилата на Домацила. Но за какво дойде тук? Сикарият беше жив и продължаваше да нанася удари, водейки личната си война срещу двореца. Убиецът необезпокояван се разхождаше из града като някакво диво животно, което изпробва оградата, преди да нахлуе през нея. Той играеше своя игра. Убийството на куртизанките беше недвусмислено предупреждение и за Домацила, и за императрицата. Сега бе приближил още повече. И двете бяха получили предупрежденията си. Въпросът бе кога точно щеше да нанесе удара. И кой щеше да бъде жертва сега? Клавдия се протегна и седна в края на леглото. Другите убийства лесно можеха да се обяснят. Проститутките, с изключение на Сабина, бяха примамени към смъртта чрез алчността им. Но последната смърт озадачаваше. Без съмнение убиецът беше човек, който имаше власт. Клавдия още не бе напълно убедена в невинността на Домацила. Ами ако тя сама бе изпратила писмото до себе си? И кога щеше да удари сикарият? Тази вечер, по време на пиршеството? Но това щеше да бъде трудно: вилата щеше да гъмжи от охранители и шпиони. Клавдия чу леко почукване.