Пол Дохърти - Имперски убийства

Домацила замълча и изду бузи.

— Върнах се и почистих мръсотията. Къщата беше плячкосана, но това беше поправимо. Разбира се, божествената Августа дойде да благодари за подкрепата ми. Спомена, че искала да се срещне с един човек, не каза кой е той. Зае едно от крилата на сградата, пазачите бяха малко, а нея я съпровождаше онзи огромен звяр Бур. Не знам нищичко какво е станало, освен че отнесоха един труп, естествено, съвсем дискретно. После божествената Августа ми благодари и си тръгна. Разбира се, претърсих стаята от тавана до пода. Но тя беше чудесна гостенка — сухо добави Домацила. — Дори кървавите петна бяха измити.

— Вероятно знаеш, че има предположения жертвата на божествената Августа да е бил сикарият?

— Да, да, по-късно научих. Още тогава помислих, че е направила ужасна грешка.

— Знаеш ли нещо за този сикарий? — попита Клавдия.

— Клавдия, Клавдия! — прошепна сводницата. — Искаш ли отрова? Познавам отровители. Някоя да пометне, някой да получи заем или да напусне безопасно града? Имам работа с какви ли не хора. Мога дори да наема главорези и разбойници. Но сикарият е нещо различно. Той беше човек на покойния император. Репутацията му растеше през последните три-четири години. Ако някой е изменник, изпращаш гвардейци във вилата му — те ще го накарат да пререже вените си или да изпие чаша отрова. Но какво ще направиш с човек, който няма вина за никакво престъпление, или поне не за такова, което може се докаже? Или ако някой се преструва на приятел, но в действителност е враг? Максенций се държеше благосклонно със Сената, с банкерите и търговците. Обаче — предупредително вдигна пръст тя, — ако искаше да премахне някого или някой изпаднеше в немилост, винаги ставаше едно и също: нещастен случай, падане по стълбите, удар в банята, нападение от разбойници. С това беше известен сикарият.

— Премного добре замислени убийства?

— Да, така казваше един от клиентите ми — засмя се Домацила. — И винаги едно и също. Никаква следа, никакво доказателство, така започна легендата за сикария. Отначало хората мислеха, че това са приказки, за да бъдат сплашени враговете на Максенций. След известно време сикарият придоби плът и кръв; той беше истински човек.

— А връзката с Локуста? Как се заговори за нея?

— О, тази зла вещица! Една нощ на някакво пиршество Максенций много се напи. Тогава някой спомена името на негов враг, а Максенций отвърна: „О, да! Този човек ще трябва да изпие чаша вино с Локуста в «Троянският кон»“! — Домацила присви устни: — След няколко дни и със споменатия се случи нещастие. Минавал край Базилика Нова и на главата му паднала тухла.

— Значи, така хората свързаха Локуста със сикария?

— Умно момиче! — саркастично отвърна Домацила. — Но онова, което ме тревожи — добави тя, — е, че по времето на Максенций сикарият можеше да отиде където си поиска. Той без съмнение имаше императорски печат, нещо като пропуск. Обаче — продължи тя, — сега Максенций е мъртъв, главата му гние, набита на кол. А сикарият все още може да се промъква в императорския дворец, да убива и да изчезва като дим в пролетно утро. Е, добре! Време е да се приготвям — Домацила пресуши чашата си и я остави на пода. — Разбира се, ти няма как да знаеш, че божествените ще дойдат тук: Константин, майка му, Анастасий, Руфин, дори онзи чудат християнски жрец, Силвестър.

Клавдия си спомни талигите с продукти, които бе зърнала навън край кухнята.

— Ще има пир — обясни Домацила — в чест на края на игрите. Освен това Константин иска да покаже, че покровителства дома ми. Наех онзи палячо Парис и трупата му артисти да ги забавляват.

— Добре ли познаваш Парис? — любопитно запита Клавдия.

— Добре ли? Приюти се при мен, когато побягна от Рим, скрих го в избата. После избяга в провинцията. Той може да бъде много забавен, този наш Парис! Не се върна в Рим, докато Север не беше убит и Елена и синът й не се настаниха удобно в двореца!

Тя замълча, защото на вратата се почука. Една прислужница влезе, носеше малък свитък. Домацила го измъкна от ръката й. Пергаментът беше висококачествен, завързан с червена копринена лента. Клавдия се досети какво представлява: изражението на Домацила й подсказа всичко. Лицето на сводницата се разкриви, долната й устна се отпусна и разтрепери.

— Какво е това? — настоятелно попита Клавдия.

Домацила й подаде листа. Почеркът беше като на дете, макар буквите да грижливо изписани. Най-горе имаше християнски знак, а по-долу думите, които робът на победоносния военачалник трябва да шепне по време на триумфа му в Рим: Memento mori — „Помни, че си смъртен!“. Под тези думи имаше петно от прах, а под него беше изписано In hoc signo vinces. После бяха изписани цитати от Хораций. Първият бе от одите му: