Пол Дохърти - Имперски убийства

— На дъртия Арий са! — възкликна той. — Той използваше същите за бъчвите с вино и амфорите! Къде ги намерихте?

— В една от делвите за вода на птиците! — обясни Попея. — Представяш ли си, Полибий…

Гостилничарят кимна. Клавдия приближи към тях.

— В коя точно? — попита тя.

— В другия край на градината… — възбудено отвърна Попея. — Има шест глинени делви, вкопани в земята, дълбоки около метър.

— Но ти не можеш да бръкнеш толкова надълбоко! — настоя Клавдия.

— Никой не е бъркал! — усмихна се Парис. — Премного интелигентен съм за такова нещо! Муран взе един прът и започна да рови с него. Казах на останалите да замълчат за малко. Чух подрънкването на монети и ето! — Той зае театрална поза с една ръка на гърдите и отметната назад глава. — Готова си да ни обвиниш, мен или Муран, нали! — превзето се усмихна той. — Но нас и двамата изобщо ни е нямало тук, когато миризливият дърт Арий е умрял! И преди съм бил в кръчмата, но… — палаво намигна той на Клавдия, — само заради винцето! А сега съм тук заради компанията.

— Няма да отворя торбите! — заяви Полибий. — Ще ги заключа и после лично ще ги отнеса на управителя на хазната.

— Остава обаче един проблем! — обади се Муран.

— Между другото, никой ли няма да ни благодари? — възкликна Парис.

Той притвори очи, изду устни и протегна врат към Клавдия. Тя бегло го целуна по устните. Актьорът отвори очи и театрално ги завъртя.

— О, тази женска неблагодарност!

— Това е всичко, което ще получиш от нея! — потупа Полибий Парис по рамото. — Но всеки път, когато дойдете тук, ти и Муран ще имате безплатно чаша фалернско, като започнем от сега!

— Ти каза, че има и друг проблем! — обърна се Клавдия към Муран, който стоеше отзад и сякаш оставяше актьорът да се наслаждава на славата.

— Знаеш, че има, сладурче! — глезено проточи думите си Парис. — Когато милият ти чичо върне среброто, властите ще кажат, че онзи, който ги е откраднал и е убил Арий, вероятно работи тук.

— Не е задължително! — сряза го Клавдия. — Убийците може по някакъв начин да са се промъкнали в стаята на Арий, да са отмъкнали парите и са ги скрили в глинената делва. Щели са по-късно да се върнат за тях.

— Ако наистина го мислиш, значи изобщо не мислиш! — обади се Стоика Симон. — А сега стига, намерихме парите. Къде е наградата ни, Полибий?

Въпреки късния час и умората, слугите и клиентите поискаха възнаграждението си. Попея се върна в кухнята, а Полибий донесе още вино. Заключиха вратите, пуснаха капаците на прозорците и всички се разположиха удобно. Полибий се разтревожи, че може да останат цяла нощ, но изтощението и изпитото вино скоро си казаха думата. Един по един всички, включително Парис и Муран, те се сбогуваха и се измъкнаха в нощта. Клавдия се качи в стаичката си и изми ръцете и лицето си. Извади своята най-хубава синя туника, още раздрана и със следи от преследването в катакомбите.

— Сложила съм я само веднъж! — промърмори тя. — Навярно носи беда…

Разгледа я и се запита дали Попея не може да я поправи. Чу, че Полибий я вика. Остави туниката пред стаята на Попея и слезе долу.

— Никой не зададе никакви въпроси! — възкликна Полибий.

— Какви въпроси, мили чичо? — премигна Клавдия с подигравателна невинност.

— Не ми се прави на наивна! Откъде знаеше, че парите са тук?

— Ами защото убийците са тук, мили ми чичо!

— Убийците ли?

— Ти сам каза, чичо, че само някой луд може да излезе с дрънчащата торба с пари оттук. Е, къде другаде биха могли да ги скрият?

— Кои? — ядно попита Полибий.

— О, онези, които са ги откраднали. Те живеят, работят, ядат и спят тук. Значи, не могат да ги скрият никъде другаде. Ако ги бяха занесли при някой банкер или златар, щяха да възникнат подозрения. Защо тогава да не ги скрият в птичия двор на Попея? Никой не ходи там. Малцина ще се сетят да бръкнат в дълбоките делви за вода.

— Кои са те?

— Повикай долу Граний и Фаустина! — предложи тя.

Чичо й се подчини. След малко Граний влезе в кухнята, а Фаустина, с пребледняло лице, се мъкнеше зад него и гризеше ноктите си.

— Разочаровани ли сте? — попита Клавдия, когато двамата седнаха срещу нея.

— Защо трябва да бъдем разочаровани?

Граний опитваше да запази хладнокръвие, но гласът му трепереше. Той облиза устни и се вторачи към входа, сякаш очакваше оттам да нахлуят войници.

— Много добре знаеш защо! — заяви Клавдия. — Но ние няма да кажем нищо на вигилите — е, поне не веднага. Арий беше търговец на вино. Отишъл в околностите да събере вземанията си, после се върнал в града. Идвал в „Магариците“ всеки месец по едно и също време и винаги правел едно и също. Наемал стая, измивал се, натъпквал си корема и нареждал да му доведат момиче. Разбира се, оставал в стаята си със спуснати капаци, като държал скъпоценното си сребро колкото е възможно по-близо до себе си. Противен дъртак, нали така? И вие, такава мила двойка, сте решили да го убиете.