Пол Дохърти: Имперски убийства

— Ей, ей, ей! — проломоти той с надебелял се език. — Какво правим тук?

После сграбчи девойката за раменете. Клавдия започна да се съпротивлява. Беше привикнала с такова пиянско внимание, но сега изпадна в паника. Мъжът беше по-силен, отколкото отпърво бе помислила. Тя се вкопчи в ръката му и изкрещя. Никой не отвърна на вика й. Тази част на Тибър се намираше край Максима Клоака 10 10 Maxima Cloaca (лат.), Голямата клоака. — Бел.прев. , където градските канали изхвърляха отпадъците от нужниците и помийните ями. Феликс се притисна към сестра си с отворена в ням вик уста. Клавдия се опита да го защити, но нейният нападател се изви като усойница. Камата, която измъкна, проблесна на лунната светлина и с бързо движение преряза гърлото на момчето. Феликс се строполи като камък. Клавдия с ридания се срина до него, по лицето й се стичаха сълзи. Сетне чу шляпането в калта. Смъртта на Феликс не беше пречка: с насочена кама нападателят се хвърли върху нея.

Жената беше несъмнено красива. Златната й коса бе украсена с диадема. Обиците й бяха перлени, яката около изящната й шия бе украсена със скъпоценности, между стегнатите й гърди висеше медальон. Гривната около глезена й беше от блестящо сребро, а копринената роба — майсторски боядисана в пурпур. Тялото й беше простряно под черните тополи в Салустиевите градини 11 11 Едни от най-красивите и прочути римски градини, наречени така по името на първия им собственик, богатият патриций, историк и политик Салустий. — Бел.прев. . Хубавите й очи бяха затворени, сладострастната уста бе зацапана с кръв. Петната около гърлото бяха още пресни и ярко моравите белези показваха как е бил отнет животът й. Нападателят коленичи и провери пулса на шията на младата жена, а после потърси под коприната биенето на сърцето й. Нямаше признак на живот. Плътта изстиваше. Главата на куртизанката бе извърната, златната коса бе разпиляна. С уверени движения облеченият в тъмни дрехи убиец начерта кървав кръст първо върху челото й, а после и на всяка от страните й.

В кланицата на Домус Юлия, един от императорските дворци на Палатинския хълм, шпионката Клавдия седеше на неудобен стол и безизразно гледаше към един мъж с обточена в червено туника, седнал на същия такъв стол. Мъжът внимателно я изучаваше. Клавдия прикриваше всичките си емоции; боязънта или състраданието нямаха място тук. Гледаше надолу, за да избегне очите на мъжа. Подът още беше покрит с просмукали от кръв дървени стърготини и тя се питаше дали кръвта е от закаченото на кука говедо, или от трупа на младата жена с прерязано гърло и въже, затегнато около врата й, която бе провесена на друга от куките.

Клавдия разтри длани. Отвън се дочуваха шумовете на двореца, далечните викове на стражите, носени от късния нощен вятър. Можеше да избяга оттук, но къде можеше да отиде? Кучетата на цезаря щяха да я проследят за броени минути. Освен това тя искаше да остане. Беше и изплашена, и заинтригувана. Работеше в кухнята и тъкмо миеше дъските за разсичане на месото в каца с гореща вода, когато секретарят на Августата Анастасий дойде да я повика. Усмихна й се, но я стисна за лакътя. Когато излязоха навън, той й обясни с движения на пръстите, че трябва да го придружи. Доведе я тук и я накара да седне. После запали светилници и внимателно ги подреди на пода край нея, сякаш тя беше някоя от статуите на ларите 12 12 Лари — при етруските и римляните домашни богове, покровители на дома и семейството, често смесвани с пенатите, другите домашни божества. — Клавдия крадешком погледна към висящия от куката труп. Когато за първи път го видя, тя се уплаши, но не продума нищо. Позна Фортуната, нещастна поради обстоятелствата, а не заради името си 13 . Фортуната беше виночерпка в двореца, веща в умението да пълни с вино чашите и бокалите на пиршествата. Винаги носеше туника с дълбоко деколте, за да се наслаждават пиещите на напиращите й към тях гърди. Но това вече не й трябваше. Сега трупът й беше само парче месо, гърдите й — празни торби. Хубавите й крака висяха нелепо, а синьо-бялото лице с втренчени очи и кървавочервена уста… Клавдия отвърна поглед: Анастасий продължаваше да й се усмихва, но глухонемите сякаш винаги се усмихват. Неговото слабо лице с нездрав цвят под чорлавата мазна коса сякаш не познаваше друг израз; върху устните и в очите му винаги имаше усмивка, като че ли Анастасий мислеше, че тя ще обезоръжи останалата част от света. И обикновено точно това се случваше. , които трябва да се почитат и на които човек трябва да се покланя, а не да се страхува от тях.