Пол Дохърти - Имперски убийства

— Винаги е бил небрежен! — изръмжа Полибий.

Клавдия забеляза, че плащът на Арий още е около раменете му, верижката, с която го закопчаваше, също беше окървавена. Тя заобиколи леглото и огледа вратата. Резетата бяха насилени, ключалката разбита, ключът още се крепеше на мястото си.

— И така? — започна тя. — Арий е дошъл тук…

— Да, Граний го довел. Моят благороден помощник го попитал дали иска нещо за ядене или пиене. Недружелюбен както винаги, Арий седнал на леглото, казал, че не иска нищо засега и Граний го оставил. Чул го, че издърпва и пуска резетата.

— Това навик ли му беше?

— О, да! — Полибий посочи една кутия от сикоморово дърво 39 39 Сикомора — дърво от рода на черниците, чиито плодове наподобяват смокини. Отличава се с изключително твърдата си дървесина. — Бел.прев. със специални закопчалки. — Арий слагаше всичко, което имаше, тук, затваряше кепенците и заключваше вратата.

— Трябва да е ял и пил нещо?

— Преди му носеха храната в стаята на поднос. Когато се нахранеше, отваряше вратата и се провикваше. Граний се качваше, вземаше подноса и му довеждаше момичета. Имай предвид, че хората не обичаха Арий! Плащаше точно уговорената цена, а момичетата трябваше здраво да се потрудят.

— Но този път е било различно, а? — Клавдия започваше да се тревожи. Куражът, който Полибий показваше долу, сега бе изчезнал. Той седна на един стол и започна да се чеше по корема — нещо, което винаги правеше, когато беше притеснен.

— Да, този път беше по-различно. Граний си тръгнал и на стълбите срещнал Фаустина. Тя също чула как Арий пуска резетата и заключва. Двамата слезли долу. Времето минавало, започнало да мръква. О, да, мисля, че този път скъперникът не заръчал храна. Океан се качил и почукал, никой не отговорил. Отишъл в градината, но капаците били затворени. Тогава той дойде и ме извика. Скоро половината съседи се събраха на стълбището. Граний домъкна една дървена пейка. Океан и аз разбихме вратата и видяхме тази картинка.

— А стражите какво казаха?

— Ами не намериха никакви доказателства срещу мен или някой друг, но префектът заплаши, че ще затвори кръчмата за месец, а може и за два, за да можел да претърси всичко основно.

— А Арий беше…

— Търговец на вино. Всеки месец отиваше да си прибере дължимото. Живееше в другата част на града. Не беше женен. Мисля, че обичаше да се поперчи тук за две-три нощи, да се поразпусне, а после си тръгваше по пътя. Трябва да направя нещо! — простена Полибий. — Не съм съвсем сигурен дали префектът не пускаше въдица да му дам някакъв подкуп, но ако ме затворят, Клавдия, ще е по-лошо и от смърт. Трябваше да послушам съвета на Попея! — продължи той, потънал в горестната си несрета. — Тя ми казваше да купя вълча кожа и да я закова на гредата над вратата. Помагала срещу лош късмет!

Клавдия го слушаше с половин ухо, докато разглеждаше леглото. Сламеникът бе застлан с платно. Тя забеляза, че единият му край е подпъхнат. Повдигна го и видя отдолу евтини листове пергамент. Взе ги и ги разгъна.

— Никой не се е сетил да погледне тук! — обади се Полибий.

— Какво е това?

Клавдия потисна собственото си безпокойство. Пергаментът беше лошокачествен и доста замърсен. Отгоре стояха буквите: Chi и Rho. Долу с червено мастило, сякаш с кръв, бяха надраскани несръчно букви: In hoc signo occides.

— Какво е това?

Полибий го измъкна от ръцете й:

— О, богове, нещо свързано с християните, нали? Познавам тези букви. Има ги из целия Рим.

— Мисля, че трябва да ги вземем! — предложи Клавдия.

— Трябва да ги дам на префекта.

— Не мисля! — отвърна тя. — Донесъл ги е Арий, но префектът може да каже, че са твои.

Полибий очевидно се развълнува.

— По-добре ще е да ги взема аз — убеждаваше го Клавдия. — Ако ги намерят у теб, може да те обвинят в нещо по-сериозно.

Полибий закрачи из стаята и притвори разнебитената врата. Обърна се и се наведе към нея.

— Какво искаш да кажеш, Клавдия?

— В Рим има нов император; мълвата говори, че християните ще бъдат покровителствани.

Полибий приближи и стисна раменете й.

— Откъде знаеш? Слушай, Клавдия, като те гледам с тази твоя подстригана коса, бледо лице и големи очи, ти си още момиченце! А понякога се държиш, сякаш си много по-възрастна. Виждал съм те долу в залата: наблюдаваш и слушаш. Никога не говориш за онова, с което се занимаваш. Винаги бързаш нанякъде — Полибий взе лицето й между мазолестите си длани. — Съжалявам за Феликс. Винаги ме тегли към гроба му. Съжалявам за онова, което ти се случи, Клавдия. Ако ми беше минало през ум, никога нямаше да те пусна да отидеш там!