Пол Дохърти - Чашата на призраците

Преди толкова много години! Преди толкова много животи! И въпреки това никой не може да ми възрази. Никой не може да ме възпре да забързам по зле осветения коридор на времето към онези есенни дни на октомври хиляда триста и седма година, когато намерих подслон в Париж, радвайки се на сладкия живот на младостта, със сърце, изпълнено с решимостта да стана лечителка. Бях се надявала на това. Бях се молила за него. Бях мислила за това от мига, в който напуснах селцето Бретини, за да работя при чичо си в Париж, където се доказах като изключително пламенна ученичка, поглъщайки жадно първите познания, които книгите ми даваха. Умеех да пиша правилно, да смятам и бях научила норманския френски, който се говореше в кралския двор. Ученето ми се удаваше. Тъй като бях единственото й дете, майка ми изливаше върху мен цялата любов и грижа, която някога беше изливала върху съпруга си. Баща ми беше аптекар от семейство на лечители. Още когато бях толкова малка, че жълтурчетата стигаха до коленете ми, той ми говореше за своето изкуство — било в полята и горите, където ме учеше как се използват билките, или в малкото тъмно хранилище за ценности в собствената ни къщичка, пълно с неговите ръкописи и медицински книги, неговите стъкленици и ковчежета, претъпкани с целебни отвари и смъртоносни черни прахове. Учене? Аз се учех така, както една птица се учи да лети. Баща ми умря, а майка ми не можеше да направи много за мен. Често се вглеждаше в мен с тъжни очи.

— Матилда — промълвяваше тя, — с косата ти, черна като нощта, с тези тъмни очи и бледа кожа — тя се усмихваше — можеш да хванеш окото на някой овдовял търговец. Ти си стройна и висока… — тя замлъкваше насред изречението, тъй като аз правех грозна гримаса, и се засмиваше. — Или пък можеш да отидеш при чичо си в Париж.

Направих избора си, затова тя ме изпрати в големия град, при единствения човек, комуто бях започнала да се възхищавам повече, отколкото на всички останали: моя чичо, сър Реджиналд де Деинкур, старши наставник в Ордена на тамплиерите, ръководител на лечителите, човек, предано служещ Богу и на своя орден, както и на онези, нуждаещи се от уменията му, докато Филип Френски, онзи среброглав демон, не реши да се намеси.

„Oh dies irae, dies illa.“ Така гласи този ред от службата в памет на мъртвите: „О, ден на гняв, ден на печал“. Никога няма да забравя моя ден на гнева, моя ден на печал: четвъртък, дванайсети октомври 1307 г. Бях на около двайсет години, изпратена да се уча на занаят при чичо Реджиналд. Бях заминала от малката ни ферма недалече от Бретини за Париж, изпълнена с пламенен стремеж да стана лечителка и аптекарка. Чичо ми, грубоват стар войник, един от двамата мъже, които някога съм обичала, бащата, заменил онзи, който беше изчезнал в детските ми години, ме взе под грижите си. Изливаше върху ми цялата любов и привързаност, които Тобит 3 3 Тобит — набожен израилтянин по време на Вавилонския плен, описан в Апокрифите. — Бел.прев. е изливал върху Сара. Истински благородник, съвършен рицар във всяко отношение, чичо Реджиналд беше дълбоко набожен. Постеше три пъти седмично и винаги ходеше в „Нотр Дам“ късно в петък вечер, за да сложи чиста восъчна свещ пред статуята на Девата. Коленичеше върху настлания с камъни под и вдигаше взор към лицето на жената, която наричаше своя Chatelaine 4 4 Chatelaine (фр.) — стопанка, господарка на замък. — Бел.прев. . Чичо Реджиналд бе мълчалив човек, имаше сдържан нрав и се обличаше скромно. Беше светец в свят на грешници. Винаги смяташе, че и аз ще бъда същата. Ранните години, които прекарах с него обаче, бяха само въведение към живот, изпълнен с всякакви пъклени злодейства.

Сигурно и преди да започна разказа си, вие помните какво се е случило, как се е променил светът от младостта ми насам. Сега от Средното море из цяла Франция и страните на север бушува война. Голямата чума направи присъствието си осезаемо: извисяващ се жълт скелет, въоръжен с остър сърп, покоси цвета на нашия народ. Азмодий, най-противният от демоните, Повелителят на болестите, пристигна сред нас. Градовете лежат пусти, с улици, осеяни с гниещите, разложени тела. Симптомите са винаги едни и същи: фаталната поява на бубона под мишницата, изгарящото в огън тяло, докато стомахът бълва черна и жълта жлъчка. Димящите погребални клади се превърнаха в отличителни знаци на нашата епоха. Небето е почерняло от дим, докато прекрасната плодородна земя се замърсява, зинала да приеме безбройните мъртъвци.