Фьодор Достоевски - Идиот

Пътуването можеше впрочем да стане или към средата, или в края на лятото, макар и просто като разходка за един-два месеца на Лисавета Прокофиевна и на другите й две дъщери, за да разсеят скръбта си по напускащата ги Аделаида. Но случи се пак нещо ново: към края на пролетта (сватбата на Аделаида малко се забави и беше отложена за към средата на лятото) княз Шч. представи на Епанчини един свой далечен роднина, когото впрочем познаваше доста добре. Това беше някой си Евгений Павлович Р., млад още човек на около двадесет и осем години, флигеладютант, чуден хубавец, „от знатен род“, остроумен, блестящ, с „нови идеи“, „извънредно образован“ и притежател на някакво нечувано голямо богатство. По последната точка генералът беше винаги предпазлив. Той направи справка и каза: „Наистина има нещо такова, макар че впрочем трябва още веднъж да се провери.“ Престижът на този млад и с „бъдеще“ флигеладютант порасна много благодарение на отзивите, които старата Белоконская даде за него от Москва. Една само клюка хвърляше малко сянка върху името му: връзките и, както твърдяха, „победите“ му над някакви нещастни сърца. Когато видя Аглая, той почна да посещава много често Епанчини. Наистина нищо още не беше казано, дори не бяха направени никакви намеци, но родителите все пак смятаха, че не може и да се мисли това лято за пътуване в чужбина. Самата Аглая беше може би на друго мнение.

Това ставаше току преди да се върне нашият герой на сцената на разказа ни. Ако се съди отстрани, по това време в Петербург бяха вече успели да забравят напълно бедния княз Мишкин. Появеше ли се сега изведнъж между познатите си, той би паднал като че ли от небето. Но все пак ние ще съобщим още един факт и така ще завършим нашия увод.

След заминаването на княза Коля Иволгин в първо време продължи предишния си живот: ходеше в гимназията, посещаваше приятеля си Иполит, грижеше се за генерала и помагаше на Варя в домакинството, тоест тя го пращаше насам-натам. Но наемателите бързо се изпариха: три дни след приключението у Настасия Филиповна Фердишченко се пренесе някъде и доста скоро изчезна, така че повече не чуха за него; казваха, но без да твърдят, че пие някъде. Князът замина за Москва: наематели вече нямаше. По-късно, когато Варя се омъжи, Нина Александровна и Ганя се преместиха заедно с нея у Птицин, в квартала на Измаиловския полк; колкото до генерал Иволгин, горе-долу по същото време с него се случи нещо съвсем непредвидено: тикнаха го в затвора за длъжници. Изпратен бе там зарад приятелката му капитаншата, на която беше подписвал по различно време полици за около две хиляди рубли. Всичко това беше за генерала истинска изненада и нещастникът стана „напълно жертва на своята безгранична вяра в благородството на човешкото сърце, казано изобщо“. Свикнал да подписва спокойно чекове и полици, той и не предполагаше, че те могат да бъдат един ден валидни и все си мислеше, че това е само „така“. Но излезе, че не е така. „Иди вярвай след това на хората, разчитай благородно на тях!“ — възклицавайте той с тъга, като седеше с новите си приятели пред шише е ракия в къщата на Тарасов 52и им разправяше анекдоти за обсадата на Карс 53и за възкръсналия войник. Впрочем той започна да си живее прекрасно. Птицин и Варя казваха, че там му е истинското място; Ганя се съгласи напълно е тях. Само клетата Нина Александровна скришом плачеше горчиво (което дори учудваше домашните й) и макар да бе вечно болна, ходеше по възможност по-често да види мъжа си в затвора.

От тази „случка с генерала“, както казваше Коля, и изобщо откакто се беше омъжила сестра му, той почти напълно се изплъзна от ръцете им и стигна дотам, че напоследък дори рядко идваше да нощува в къщи. Мълвеше се, че завързал много нови познанства; освен това постоянно го виждаха в затвора за длъжници. Нина Александровна не можеше да отиде без него там; а в къщи не проявяваха дори любопитство да го безпокоят. Варя, която се държеше по-рано така строго с него, сега съвсем не го разпитваше къде скита; а Ганя, за голямо учудване на домашните и въпреки ипохондрията си, му приказваше и дори понякога се отнасяше съвсем другарски с него, което никога преди това не беше се случвало, тъй като двадесет и седем годишният Ганя досега естествено не бе обръщал ни най-малко приятелско внимание на петнадесетгодишния си брат, държеше се с него грубо, изискваше от всички домашни само строгост към него и постоянно му се заканваше „да му дръпне ушите“, което изкарваше Коля „извън всякакви граници на човешкото търпение“. Човек би рекъл сега, че Коля е понякога дори необходим на Ганя. Той бе останал много смаян от това, дето Ганя върна тогава парите; ето защо бе готов да му прости много неща.