Фьодор Достоевски - Идиот

По тоя повод генералшата се обади, че за нещо подобно й пише и Белоконская и че „това е глупаво, много глупаво; няма лек срещу глупостта“ — прибави тя остро, но по лицето й се четеше, че се радва на това, което бе направил този „глупак“. В заключение на всичко генералът забеляза, че съпругата му се интересува за княза като за свой собствен син и че е станала много мила към Аглая; ето защо Иван Фьодорович зае за известно време позиция на твърде делови човек.

Но цялото това приятно настроение все пак не трая дълго. Изминаха само две седмици и изведнъж пак настъпи обрат, генералшата се намръщи, а генералът, след като на няколко пъти сви рамене, отново изпадна в „ледено мълчание“. Причината беше тази, че само преди две седмици той бе получил по околен път едно макар кратко и не съвсем ясно, но затова пък вярно известие, че Настасия Филиповна, след като изчезнала отначало в Москва, била намерена после пак там от Рогожин, след това пак изчезнала някъде, пак била намерена от него и най-сетне почти му дала честна дума, че ще се омъжи за него. И ето че само две седмици по-късно негово превъзходителство случайно научил, че Настасия Филиповна избягала за трети път почти изпод венчилото и този път изчезнала в някаква губерния, а в това време изчезнал от Москва и княз Мишкин, като оставил на Салазкин да се грижи за работите му. „Дали е отишъл с нея, или просто е хукнал подире й — не се знае, но тук крушката си има опашка“ — заключи генералът. Лисавета Прокофиевна също получи някакви неприятни новини. В края на краищата два месеца след заминаването на княза в Петербург съвсем заглъхна всякакъв слух за него, а в дома на Епанчини „ледът на мълчанието“ вече не се строшаваше. Ала Варвара Ардалионовна все пак навестяваше девойките.

За да свършим с всичките тези слухове и известия, нека прибавим и това, че в началото на пролетта у Епанчини станаха твърде много промени, така че мъчно беше да не забравят за княза, който и сам не даваше, а може би и не искаше да даде признаци за живот. През зимата малко по малко решиха най-после да отидат да прекарат лятото в чужбина; това се отнасяше за Лисавета Прокофиевна и дъщерите й, тъй като генералът не можеше да губи времето си за „празни развлечения“. Решението бе взето по необикновено упоритите настоявания на девойките, които се бяха убедили напълно, че родителите им не искат да ги водят в чужбина, защото непрекъснато се грижат да ги омъжат и да им търсят годеници. Може би и родителите най-после се убедиха, че и в чужбина могат да се намерят годеници и че заминаването за едно лято не само нищо няма да обърка, но дори „може би ще помогне“. Тук му е мястото да кажем, че проектът за женитба между Афанасий Иванович Тоцки и най-голямата Епанчина бе напълно изоставен и изобщо не се стигна до официално предложение. Това стана някак от само себе си, без много приказки и без всякакви семейни раздори. След заминаването на княза и двете страни изведнъж престанаха да говорят по това. Тъкмо това беше донякъде и една от причините за тогавашното мрачно настроение на Епанчини, макар че генералшата бе заявила, че от радост е готова сега „да се прекръсти с двете ръце“. Макар и да бе в немилост и сам да се чувствуваше виновен, генералът все пак дълго се сърди; съжаляваше за Афанасий Иванович: „Такова богатство и такъв ловък човек!“ Наскоро след това генералът научи, че Афанасий Иванович се увлякъл по една гостуваща французойка от висшето общество, маркиза и легитимистка, че женитбата е решена и че ще отведат Афанасий Иванович в Париж, а след това някъде в Бретан. „Ожени ли се за французойка, загубен е“ — реши генералът.

А Епанчини се готвеха да заминат в началото на лятото. И изведнъж се случи нещо, което пак измени всичко и пътуването отново бе отложено за най-голяма радост на генерала и генералшата. В Петербург пристигна от Москва един княз, князът Шч., известен впрочем човек, и то известен в най-добрия смисъл. Той беше един от онези хора или дори може да се каже, дейци от най-ново време, честни, скромни, които искрено и съзнателно желаят да бъдат полезни, непрекъснато работят и се отличават с рядкото и щастливо качество винаги да си намират работа. Князът стоеше настрана от ожесточените борби и от празнодумството на партиите и не се изтъкваше на преден план, понеже не се смяташе за достоен да играе ръководна роля, но беше разбрал отлично много неща, които ставаха напоследък. Отначало бе на служба, след това почна да участвува в работите на земството. Беше също полезен кореспондент на няколко руски научни дружества. Заедно с един познат техник спомогна със събраните данни и проучванията си да се подобри трасето на една от най-важните проектирани железопътни линии. Беше на около тридесет и пет години. Принадлежеше към „най-висшето общество“ и освен това имаше „добро, солидно и неоспоримо“ състояние, както се изрази генералът, който бе имал случай по една доста сериозна работа да се срещне и запознае с него у своя началник графа. Поради някакво особено любопитство князът никога не избягваше да влиза във връзка е руските „делови хора“. Така стана, че князът се запозна и със семейството на генерала. Аделаида Ивановна, средната от трите сестри, му направи доста силно впечатление. В началото на пролетта князът разкри чувствата си. Хареса се много на Аделаида, хареса се и на Лисавета Прокофиевна. Генералът беше много радостен. Естествено пътуването се отложи. Решено бе сватбата да стане през пролетта.