— Тръгваме! — изрева Рогожин, почти луд от щастие. — Ей… хора… вино! Ух!…
— Набави повече вино, искам да пия. А музика ще има ли?
— Ще има, ще има! Не се приближавай! — извика Рогожин разярен, като видя, че Дария Алексеевна отива към Настасия Филиповна. — Моя е! Всичко е мое! Царица! Свършено е!
Задъхваше се от радост; въртеше се около Настасия Филиповна и крещеше на всички: „Не се приближавай!“ Цялата компания бе вече нахълтала в гостната. Едни пиеха, други викаха и се смееха гръмко, всички бяха в най-възбудено и непринудено състояние на духа. Фердишченко гледаше да се присламчи към тях. Генералът и Тоцки пак направиха опит по-бързо да се измъкнат. Ганя беше също е шапка в ръка, но стоеше мълчалив, и все още като че ли не можеше да откъсне очи от разиграващата се пред него сцена.
— Не се приближавай! — крещеше Рогожин.
— Какво си се развикал! — изсмя му се Настасия Филиповна. — Все още аз съм тук домакинята; ако поискам, ще те изхвърля навън. Още не съм взела парите ти, ей ги там; дай ги тук, целия пакет! Значи, в този пакет има сто хиляди? П-фуй, каква мръсотия! Какво ти е, Дария Алексеевна? Нима трябваше да го погубя? (Тя посочи към княза.) Как ще се жени, като самият той има още нужда от бавачка; ей на, генералът ще му стане бавачка — гледайте как се умилква около него! Гледай, княже, годеницата ти взе парите, защото е развратница, а ти искаше да се ожениш за нея! Но защо плачеш? Мъчно ли ти е? Смей се като мене — продължи Настасия Филиповна, по страните на която блеснаха две едри сълзи. — Разчитай на времето — всичко ще мине! По-добре е сега да се опомниш, отколкото после… Ала защо всички плачете — ето и Катя плаче! Какво ти е, Катя, милата ми! На тебе и Паша аз оставям много нещо, вече се разпоредих, а сега прощавайте! Тебе, честно момиче, те карах да служиш на мене, развратната… Така е по-добре, княже, наистина по-добре, защото по-късно щеше да почнеш да ме презираш и нямаше да бъдем щастливи! Не ми се кълни, не вярвам! Пък и колко глупаво би било!… Не, по-добре да се разделим с добро, защото и аз съм мечтателна, нищо не би излязло! Мигар и аз не съм мечтала за тебе? Ти имаш право, отдавна мечтаех, още когато бях на село, дето прекарах пет години сам-саминка; мислиш-мислиш понякога, мечтаеш-мечтаеш — и винаги си представях един такъв като тебе, добър, честен, хубав, и също такъв глупавичък, който ще дойде изневиделица и ще каже: „Вие не сте виновна, Настасия Филиповна, аз ви обожавам!“ Така се размечтаеш понякога, че умът ти изхвръкне… А пък ще дойде ей тоя: ще гостува по един-два месеца на годината, ще те опозори, ще те оскърби, ще те възбуди, разврати и ще си замине — хиляди пъти исках да се хвърля в езерото, но бях подла, сили не ми стигаха; но сега… Рогожин, готов ли си?
— Всичко е готово! Не се приближавай!
— Готово! — чуха се няколко гласа.
— Тройките чакат, със звънчета!
Настасия Филиповна грабна пакета в ръце.
— Ганка, хрумна ми нещо; искам да те обезщетя, защо пък да губиш всичко? Рогожин, ще допълзи ли той до Василевския за три рубли?
— Ще допълзи!
— Тогава слушай, Ганя, искам за последен път да надзърна в душата ти; ти ме мъчи цели три месеца; сега е мой ред. Виждаш ли този пакет, в него има сто хиляди! Ето сега аз ще го хвърля, в камината, в огъня, ето пред всички, всички са свидетели! Щом огънят го обхване от всички страни, бръкни в камината да го извадиш оттам, само че без ръкавици, с голи ръце и засукани ръкави! Извадиш ли го — твой е, всичките сто хиляди са твои! Само ще си изгориш малко пръстите — но помисли, това са сто хиляди! Колко му е да го извадиш! А аз ще се полюбувам на душата ти, как ще бръкнеш за парите ми в огъня. Всички са свидетели, че пакетът ще бъде твой! А ако не бръкнеш, той ще изгори; никому няма да позволя да го пипне. Отдръпнете се! Всички се отдръпнете! Мои са парите! Взех ги от Рогожин, за да прекарам една нощ с него. Мои ли са парите, Рогожин?
— Твои са, радост моя! Твои са, царице!
— Тогава всички настрана, каквото искам, това правя! Не пречете! Фердишченко, раздухайте огъня!
— Настасия Филиповна, не мога да вдигна ръце! — отговори слисан Фердишченко.
— Ех! — извика Настасия Филиповна, грабна ръжена, разрови две тлеещи цепеници и щом лумна огънят, хвърли в него пакета.
Чуха се викове; мнозина дори се прекръстиха.
— Полудя, полудя! — викаха около нея.
— Няма ли… да бъде добре… да я вържем? — пошепна генералът на Птицин. — Или да пратим да повикат… Полудя, нали полудя? Полудя?
— Н-не, може би това съвсем не е лудост — пошепна Птицин, бледен като платно и разтреперан, без да има сили да откъсне очи от пакета, който вече се запалваше.
Читать дальше