Фьодор Достоевски - Идиот

— Той е пиян — каза князът. — Той ви обича много.

— А няма ли да се срамуваш после, че годеницата ти насмалко не замина с Рогожин?

— Вие бяхте тогава в треска, а и сега имате треска, сякаш бълнувате.

— И няма ли да се засрамиш, когато после ти кажат, че жена ти е била държанка на Тоцки?

— Не, няма да се засрамя… Не по ваше желание сте живели у Тоцки.

— И няма ли някога да ме укориш?

— Няма да те укоря.

— Внимавай, не гарантирай за цял живот!

— Настасия Филиповна — каза князът тихо и като че ли със състрадание, — преди малко ви казах, че ще сметна за чест, ако се съгласите, и че вие ми правите чест, а не аз на вас. Вие се усмихнахте на тези думи, а и всички около мене се засмяха, аз чух. Може би много смешно се изразих и самият аз бях смешен, но винаги ми се е струвало, че… разбирам какво значи чест и съм сигурен, че казах истината. Преди малко искахте да се погубите безвъзвратно, защото по-късно никога не бихте си простили това: а в нищо не сте виновна. Невъзможно е животът ви да бъде погубен завинаги. Какво значение има, че Рогожин е дошъл при вас, а Гаврила Ардалионович е искал да ви измами? Защо непрекъснато споменавате за това? Онова, което направихте, повтарям, малцина са способни да го направят, а дето искахте да тръгнете с Рогожин, това го решихте в болезнено състояние. Вие и сега сте в такова състояние и по-добре ще бъде да отидете да си легнете. Та вие още утре бихте станали пречка, но не бихте останали с Рогожин. Вие сте горда, Настасия Филиповна, но може би сте толкова нещастна вече, че наистина се смятате за виновна. За вас трябва да се полагат големи грижи, Настасия Филиповна. Аз ще се грижа за вас. Тази заран видях портрета ви и сякаш съзрях познато лице. Веднага ми се стори, че сякаш вече ме викахте… Аз… ще ви уважавам цял живот, Настасия Филиповна — заключи изведнъж князът, сякаш ненадейно се опомни, изчерви се и се сети пред какви хора казва това.

От чувство на свян Птицин бе навел дори глава и гледаше в земята. Тоцки си помисли: „Идиот, а знае, че ласкателството е най-доброто средство да постигнеш целта си; това е инстинкт!“ Князът забеляза също, че от ъгъла го гледа със святкащ поглед Ганя, сякаш иска да го унищожи.

— Това се казва добър човек! — заяви умилена Дария Алексеевна.

— Образован човек, но загубен! — пошепна тихичко генералът.

Тоцки взе шапката си и се приготви да стане, за да се измъкне тихомълком. Той и генералът се спогледаха, за да излязат заедно.

— Благодаря, княже, никой досега не е говорил така с мене — каза Настасия Филиповна. — Всички се пазаряха за мене, но никой почтен човек още не ми е поисквал ръката. Чухте ли, Афанасий Иванич? Как ви се вижда всичко това, което каза князът? Нали е почти неприлично… Рогожин! Не бързай да си ходиш. Но аз виждам, че няма да си отидеш. Може би и аз ще дойда с тебе. Къде искаше да ме заведеш?

— В Екатеринхов — отговори от ъгъла Лебедев, а Рогожин само трепна и ококори очи, сякаш не вярваше на ушите си. Толкова беше замаян, като че ли някой го бе ударил силно по главата.

— Но какво ти стана, мила! Припадък ли ти дойде, полудя ли? — извика уплашено Дария Алексеевна.

— А ти повярва, че говоря сериозно ли? — смеейки се, скочи от дивана Настасия Филиповна. — Че как мога да погубя такова дете? Това е тъкмо работа за Афанасий Иванич: той обича децата! Да вървим, Рогожин! Приготви пакета си! Нищо, че искаш да се жениш за мене, дай все пак парите! Възможно е все още да не се омъжа за тебе. Да не мислиш, че като искаше да се ожениш за мене, парите ще останат у тебе? Лъжеш се! Аз самата съм безсрамница! Бях държанка на Тоцки!… Княже! На тебе ти трябва сега Аглая Епанчина, а не Настасия Филиповна, иначе — Фердишченко ще те сочи с пръст! Ти не се боиш, но аз ще се боя, че съм те погубила и че после ще ме укоряваш! А това, дето казваш, че за тебе е чест да ти стана жена, Тоцки си знае работата. А ти, Ганечка, изпусна Аглая Епанчина: знаеш ли това? Ако не беше се пазарил с нея, сигурно щеше да се омъжи за тебе! Ето какви сте всичките: трябва да ходите или с безчестни, или с честни жени — една възможност има! Иначе непременно ще сбъркате… Вижте как ни гледа генералът със зяпнала уста…

— Това е Содом, Содом! — повтаряше генералът, като вдигаше нервно рамене. Той също бе станал от дивана; отново всички бяха на крака. Настасия Филиповна беше като екзалтирана.

— Възможно ли е! — изстена князът, като кършеше ръце.

— А ти мислеше, че не е възможно? И аз мога да бъда горда, въпреки че съм безсрамница! Ти каза преди, малко, че съм съвършенство; хубаво съвършенство наистина, което се хвърля в калта единствено за да се похвали, че е стъпкало с краката си един милион и една княжеска титла! Но каква жена бих могла да ти бъда след всичко това? Афанасий Иванович, вие видяхте, че аз наистина изхвърлих милиона през прозореца! Как можахте да повярвате, че аз ще сметна за щастие да се омъжа за Ганечка, и то заради вашите седемдесет и пет хиляди? Вземи си ги седемдесетте и пет хиляди, Афанасий Иванович (ти дори не стигна до сто, Рогожин се докара повече!); а Ганечка аз сама ще го утеша, хрумна ми нещо. А сега искам да се веселя, нали съм уличница! Десет години прекарах в тъмница, дойде време да бъда щастлива! Какво правиш, Рогожин? Приготви се, тръгваме!