Фьодор Достоевски - Братя Карамазови

Получаваше се обаче нещо странно; би трябвало в същност да ги посрещнат както се полага и може би дори с известно уважение: единият скоро беше пожертвувал хиляда рубли, а другият беше много богат и твърде образован помешчик, така да се каже, човек, от когото всички тука донякъде зависеха поради въпроса за риболова в реката предвид обрата, който можеше да вземе делото. Ала ето че никой от официалните лица не ги посреща. Миусов гледаше разсеяно надгробните плочи около църквата и се канеше да отбележи, че тези гробове май скъпичко са излезли на хората, които са искали да погребват своите на такова „свято“ място, обаче нищо не каза: обикновената либерална ирония се превръщаше в него вече почти в гняв.

— По дяволите, кого да попита човек в тази неуправия… Това би трябвало да се реши, защото времето минава — промърмори изведнъж все едно на себе си.

Неочаквано до тях се приближи пооплешивял възрастен господин с широко пардесю и със сладникави очички. Той повдигна шапка и с медено гласче се представи общо на всички: тулският помешчик Максимов. И веднага се притече на помощ на нашите пътници.

— Старецът Зосима живее в скита, сам-самичък в скита на четиристотин крачки от манастира, през горичката, през горичката…

— Това и аз го знам, че през горичката — отговори му Фьодор Павлович, — но пътя не помним добре, че отдавна не сме ходили.

— Ей през тази порта, и право през горичката… през горичката. Да вървим… ако обичате… и аз самият… аз… Ето оттук, оттук…

Те излязоха през портата и тръгнаха през гората. Помешчикът Максимов, човек на около шестдесет години, не вървеше, а може да се каже, почти подтичваше отстрани, като разглеждаше всички с трескаво, почти непоносимо любопитство. В очите му имаше нещо опулено.

— Вижте какво, ние отиваме при този старец по своя работа — забеляза строго Миусов, — ние, тъй да се каже, сме получили аудиенция при „това лице“ и затуй, макар да сме ви благодарни за пътя, ще ви молим да не влизате с нас.

— Аз ходих, ходих вече… Un chevalier parfait! 21 21 Съвършен рицар! (фр.). — И помешчикът щракна с пръсти във въздуха.

— Кой е chevalier 22 22 рицар (фр.). ? — попита Миусов.

— Старецът, великолепният старец, старецът… честта и славата на манастира, Зосима. Той е такъв старец…

Но безредната му реч биде прекъсната от един монах, който настигна пътниците, нисък, много блед и изпит, с калимавка. Фьодор Павлович и Миусов се спряха. Монахът рече с извънредно вежлив поклон, почти до пояс:

— Отецът игумен ви моли най-покорно, господа, подир посещението си в скита да заповядате всички при него на обяд. В един часа, не по-късно. И вас също — обърна се той към Максимов.

— Това непременно ще го направя — извика Фьодор Павлович, ужасно зарадван от поканата, — непременно. И знайте, всички дадохме дума да се държим тук почтено… А вие, Пьотър Александрович, ще заповядате ли?

— Че как не? Защо съм дошъл тук, ако не видя всичките им тукашни обичаи. Само едно ме затруднява, именно, че съм сега с вас, Фьодор Павлович…

— Да, Дмитрий Фьодорович още не съществува.

— Пък и прекрасно би било да пренебрегне, зер много ми е приятна, мислите, цялата тая ваша бърканица, а на това отгоре и вие? И така, ние ще дойдем на обяда, благодарете на отеца игумен — обърна се той към невзрачния монах.

— Не, длъжен съм да ви отведа при самия старец — отговори монахът.

— Щом така, отивам при отеца игумен, през това време ще отида право при отеца игумен — зачурулика помешчикът Максимов.

— Отецът игумен понастоящем е зает, но както обичате… — нерешително рече монахът.

— Ужасно досадно старче — отбеляза високо Миусов, когато помешчикът Максимов се затича обратно към манастира.

— На фон Зон прилича — изрече внезапно Фьодор Павлович.

— Вие само това знаете… откъде накъде ще прилича на фон Зон? Вие самият виждали ли сте фон Зон? 23 23 Вие самият виждали ли сте фон Зон? — Делото за убийството на фон Зон се разглежда през март 1870 г. в С.-Петербургския окръжен съд. Примамват го в един вертеп в центъра на Петербург, отравят го, зверски го убиват и го ограбват. По време на убийството, в което се използували „каиш, одеяло, ютии“, една от съучастничките „сяда пред фортепианото, тропа с ръце и крака и заглушава стоновете на нещастната жертва“ (според по-късните думи на нейния адвокат). — Бел. С.Б.

— Портрета му съм виждал. Ако не по чертите на лицето, по нещо необяснимо. Просто втори номер фон Зон. Винаги познавам това само по физиономията.