Фьодор Достоевски - Братя Карамазови

Като научи за срещата, Альоша много се смути. Ако някой от тия съдещи се и каращи се можеше да гледа сериозно на това събиране, без съмнение само брат им Дмитрий; всички други ще дойдат от съображения лекомислени, а за стареца може би оскърбителни — така разбираше нещата Альоша.

Брат му Иван и Миусов ще дойдат от любопитство, и то може би най-грубо, а баща му може би за някаква шутовска и актьорска сцена. О, Альоша, макар да мълчеше, доста добре и издълбоко познаваше вече баща си. Повтарям, това момче съвсем не беше тъй простодушно, както го смятаха всички. С тежко чувство очакваше той насрочения ден. Без съмнение много беше загрижен в себе си, в сърцето си, всички тези семейни несъгласия някак да свършат. Но все пак най-главната му грижа беше за стареца: той трепереше за него, за неговата слава, страхуваше се да не го оскърбят нещо, особено от тънките вежливи насмешки на Миусов и презрителните недомлъвки на учения Иван — така си представяше всичко това. Дори искаше да се опита да предупреди стареца, да му каже нещо за онези лица, които може да дойдат, но размисли и премълча. Само в навечерието на определения ден чрез един познат съобщи на брат си Дмитрий, че много го обича и очаква от него да изпълни обещаното. Дмитрий се замисли, защото не можа да си спомни какво му е обещал, отговори само с писмо, че с всички сили ще се сдържа „пред низостта“ и макар дълбоко да уважава стареца и брат си Иван, убеден е, че тук има или някаква клопка за него или недостойна комедия. „Все пак по-скоро ще си глътна езика, отколкото да пренебрегна уважението към тоя свят мъж, когото ти толкова уважаваш“ — завърши Дмитрий писъмцето си. То не ободри кой знае колко Альоша.

Случи се хубав, топъл и ясен ден. Беше краят на август. Срещата със стареца беше уговорена за около единадесет и половина, веднага подир късната литургия. Нашите гости на манастира обаче не присъствуваха на службата, а пристигнаха чак към края. Те дойдоха с две каляски; с първата, елегантна каляска, запретната с двойка скъпи коне, пристигна Пьотър Александрович Миусов с един свой далечен роднина, съвсем млад човек, на около двадесет години, Пьотър Фомич Калганов. Този млад човек се готвеше да постъпи в университета; Миусов пък, у когото, неизвестно защо, живееше засега, го изкушаваше да го води в чужбина, в Цюрих или Йена, за да постъпи там в университета и да го завърши. Младият човек още не се решаваше. Той беше замислен и някак разсеян. Лицето му беше приятно, телосложението — здраво, ръстът — доста висок. В погледа му имаше понякога странна неподвижност: както всички много разсеяни хора, понякога той ви гледаше втренчено и продължително, а в същност изобщо не ви виждаше. Беше мълчалив и малко недодялан, но случваше се — впрочем само насаме с някого — изведнъж да стане ужасно приказлив, поривист, весел и да се смее на какво ли не. Но въодушевлението му също тъй бързо и отведнъж угасваше, както бързо и отведнъж се раждаше. Беше облечен винаги хубаво, дори изискано, имаше вече известно солидно състояние и очакваше много по-голямо. С Альоша беше приятел.

В другата, много стара, раздрънкана, но широка каляска с два стари сиво-розови коня, които изоставаха много от каляската на Миусов, пристигна и Фьодор Павлович със синчето си Иван Фьодорович. На Дмитрий Фьодорович бяха съобщени предварително денят и часът, но той закъсня. Гостите оставиха каляските пред оградата на хотела и влязоха през манастирските порти пеша. Освен Фьодор Павлович другите трима, изглежда, никога не бяха виждали манастир, а Миусов тридесетина години може би не беше стъпвал дори в църква. Той се озърташе наоколо с известно любопитство, нелишено от известна нарочна разпуснатост. Но за неговия наблюдателен ум освен църковните и домакинските постройки, впрочем много обикновени, във вътрешността на манастира не се разкриваше нищо особено. Излизаха последните хора от черквата, снемаха шапки и се кръстеха. Сред простолюдието се мяркаха и гости от по-висшето общество, две-три дами, един много стар генерал: всички бяха отседнали в хотела. Тутакси просяци наобиколиха нашите гости, но никой нищо не им даде. Само Петруша Калганов извади от портмонето си десет копейки и, бог знае защо, припряно и сконфузено побърза да ги мушне в ръцете на една жена, като измънка: „Разделете си ги поравно.“ Никой от спътниците не каза нищо, така че нямаше защо да се сконфузва, но като забеляза това, той се сконфузи още повече.