Фьодор Достоевски - Братя Карамазови

Този старец, както вече обясних по-горе, беше монахът Зосима; но би трябвало тук да кажа няколко думи какво са изобщо „старците“ в нашите манастири и жалко, че в тази област се чувствувам недостатъчно компетентен и сигурен. Ще се опитам обаче да кажа нещо е малко думи и в повърхностно изложение. Първо, хора специални и компетентни твърдят, че „старците“ и „старчеството“ са се появили у нас, по нашите руски манастири, доста отскоро, няма и сто години, докато по целия православен Изток, особено в Синай и Атон, съществуват вече над хиляда години. Твърди се, че и в нашата Рус старчеството е съществувало от най-древни времена или непременно трябва да е съществувало, но поради бедствията на Русия, татарщината, смутните времена, прекъсване на предишните връзки с Изтока подир покоряването на Константинопол 14 14 … подир покоряването на Константинопол… — Константинопол — от 330 г. столица на Византия, превзет от турския султан Мохамед II през 1453 г. и превърнат в столица на Османската империя (до 1923). — Бел. С.Б. то се е забравило у нас и старците са изчезнали. То е било възродено у нас повторно в края на миналото столетие от един от великите подвижници (както го наричат) Паисий Величковски 15 15 Паисий Величковски — Величковски, Пьотър Иванович, 1722— 1794 — руски православен деец, странствувал в много манастири и живял в Атон. — Бел С.Б и неговите ученици, но и досега, дори след стотина години, съществува още в твърде малко манастири и дори е било подлагано понякога почти на гонения като нечувано в Русия нововъведение. Особено е процъфтявало в нашата Рус в един знаменит скит, Козелска Оптина 16 16 … в един знаменит скит, Козелска Оптина . — Известен на времето манастир в Калужка губерния, Козелска околия, основан според преданията още през 14 в. (Оптина Введенская Макариева пустошь). — Бел. С.Б. . Кога и кой го е пренесъл и в нашия крайградски манастир — не мога да кажа, но в него вече съществуваше трето поколение старци и монахът Зосима беше последният от тях, но и той вече почти умираше от слабост и болести, а не се знаеше дори с кого да го заместят. Въпросът беше важен за нашия манастир, тъй като дотогава не беше известен с нищо особено: в него нямаше нито мощи на свети угодници, нито проявени чудотворни икони, нямаше дори славни предания, свързани с нашата история, нямаше записани исторически подвизи и заслуги към отечеството. Той процъфтя и се прослави в цяла Русия именно поради старците, за които, да ги видят и чуят, се стичаха при нас тълпи богомолци от цяла Русия, от хиляди версти наоколо. И така, какво е старецът? Старецът е човек, който ви взима душата и волята в своята душа и своята воля. Като си изберете старец, вие се отказвате от своята воля и я отдавате нему в пълно послушание, с пълно самоотречение. Това изпитание, тази страшна школа на живота обреклият се приема доброволно, с надеждата, подир дългото изпитание да победи себе си, да овладее себе си дотолкова, че да може най-сетне да достигне, чрез послушание цял живот, вече съвършената свобода, тоест свободата от самия себе си, да избегне участта на ония, които са изживели целия си живот, без да намерят себе си в себе си. Това изобретение, тоест старчеството, не е теоретическо, а е култивирано на Изток от практиката, в наше време вече хилядагодишна. Задълженията към стареца не са като обикновеното „послушание“, което винаги е съществувало и в нашите руски манастири. Тук е призната постоянната изповед на всички подвизаващи се пред стареца и неразрушимата връзка между свързалия и свързания. Разказват например, че веднъж, в най-древните времена на християнството, един такъв послушник, като не изпълнил някакво послушание, възложено му от неговия старец, го напуснал от манастира и отишъл в друга страна, от Сирия в Египет. Там подир дълги и велики подвизи се сподобил най-сетне да претърпи изтезания и мъченическа смърт за вярата. И когато църквата погребвала тялото му, смятайки го вече за светец, неочаквано при възгласа на дякона: „Оглашени, излезте!“ 17 17 Оглашени, излезте! — Оглашен — който не е възприел напълно христовата вяра. — Бел. С.Б. — ковчегът с тялото на мъченика се вдигнал от мястото си и бил низвергнат от храма, и така до три пъти. И чак накрая се разбрало, че този свят великомъченик е нарушил послушанието и напуснал своя старец и затова без разрешение на стареца не може да бъде простен дори въпреки големите си подвизи. И едва когато повиканият старец го освободил от послушанието, можало да стане и погребението му. Разбира се, всичко това е само древна легенда, но ето и една скорошна случка: един от нашите съвременни иноци 18 18 … един от нашите съвременни иноци… — Според А. Г. Достоевска, това е инокът Парфений (Пьотър Агеев, 1807—1878), автор на „Сказание о странствии и путешествии по России, Молдавии, Турции и Святой Земле…“. — Бел. С.Б. се спасявал на Атон, когато изведнъж неговият старец му заповядал да напусне Атон, който той бил обикнал до дъното на душата си като светиня, като тих приют, и да върви най-напред в Ерусалим на поклонение на светите места, а сетне да се върне в Русия, на север, в Сибир: „Там ти е мястото, не тука.“ Слисаният и съсипан от скръб монах се явил в Константинопол при вселенския патриарх и помолил да го освободи от послушничеството му и тогава вселенският повелител му отговорил, че не само той, патриархът вселенски, не може да го освободи, но и на цялата земя няма и не може да има такава власт, която да го освободи от послушничество, веднъж наложено му от стареца, освен само властта на същия онзи старец, който му го е наложил. По такъв начин старчеството притежава власт понякога безпределна и непостижима. Ето защо в много манастири старчеството у нас е било изпърво посрещнато почти с гонения. Ала сред народа тутакси започнали високо да уважават старците. При старците от нашия манастир се стичаха например и хора от простолюдието, и най-знатни люде, за да паднат пред тях и да им изповядат своите съмнения, своите грехове, своите страдания и да измолят съвет и наставление. Като виждаха това, противниците на старците крещяха, наред с другите обвинения, че тука самовластно и лекомислено се унижава тайнството на изповедта, макар че непрестанното изповядване на душата пред стареца от неговия послушник или мирянина никак не се прави като тайнство. Най-накрая обаче старчеството удържа и малко по малко се насажда в руските манастири. Вярно е наистина и туй, че това изпитано и вече хилядолетно оръдие за нравствено прераждане на човека от робство към свобода и към нравствено усъвършенствуване може да се обърне в оръжие с две остриета, така че да доведе някой вместо до смирение и окончателно самообладание, напротив, до най-сатанинска гордост, тоест до вериги, а не до свобода.