Кристина Дод - Вещицата

— Не! — възропта Лезли. — Не искам. — Мъжете вдигнаха стола, — Оставете ме! Оставете ме!

Лезли ги налагаше, но те невъзмутимо го отнесоха към стаята му.

Точно преди да изчезне, Иън се обади:

— Никакво копане, Лезли. Никакво копане няма да има! Това е последната ми дума!

Алана изчака цялата шумотевица да затихне, преди да се обърне към съпруга си.

— Мисля, че мина добре.

— Шегуваш ли се? — Тя се засмя. — Да, явно се шегуваш. — Звучеше облекчен, докато обгръщаше раменете й и я насочваше към стаята. Тяхната стая. — Никога не съм кроил планове да те изправям пред правораздаването на баща ми.

— Знам. — Погледна го изненадана. — Нали не мислиш, че вярвам на приказките му?

Иън я притисна по-силно и тя долови облекчението му… и нарастващата му страст.

— Няма да позволя да застане като призрак помежду ни тази нощ.

— Той няма подобна власт.

Когато Иън отвори вратата на спалнята, й се стори, че чува лек тътен. Влезе първа и се огледа: голямото легло щеше с лекота да ги побере. Имаше маса и столове. Огънят в камината гореше; никой не би се досетил, че зад една от тухлите… Тя зяпна… Зад една от тухлите… Светлината явно й погаждаше номера…

— Много уютна стая — отбеляза Иън и й се усмихна многозначително. — Отдавна чакам да получа правото да я посетя.

Алана тръгна към камината. Една тухла й се стори не на място. Една тухла… О, дано не е онази тухла…

— Алана?

Започна да брои. Дванадесет надолу. Четири настрана. Изтегли тухлата от мястото й.

— Какво правиш? — Иън пристъпи към нея. — Защо изглеждаш така?

Тя вдига потресен, невярващ поглед към него.

— Кутията я няма! Някой е откраднал камъните!

— Какво искаш да кажеш?

Иън пристъпи и погледна в празното място между тухлите.

— Тук ги държахме, а сега ги няма.

Никога не бе виждал Алана да изглежда така — почти подивяла от мъка и трепереща от гняв. Хвана я за ръцете и я придърпа към себе си, но тя се възпротиви.

През по-голямата част от живота му го бяха отблъсквали — било на семейни събирания, било на публични места, които посещаваше с крайна неохота. И въпреки това отказът на Алана да приеме утехата му го нарани болезнено. Стоеше неподвижен и наблюдаваше как прокарва деликатната, осеяна с лунички ръка през косите си, от което те бухват като бакърен облак.

— Отивам да се разправя с него! — Прекоси спалнята — хем искаше да се движи, хем да се отдалечи от Иън. — Ще настоявам да ги получа обратно и ще го предупредя, че ако посмее да каже откъде идват…

— Кого?

— Как така — кого?

Извърна се и изгледа Иън свирепо — сякаш той самият бе виновен.

— От кого се каниш да искаш обяснение? Нали не от Лезли?

— Защо не? Те са у него!

— Нима? Чудя се тогава защо, ако баща ти наистина му е разказал за камъните, той е чакал цели четири години.

— Защото не е знаел къде са скрити.

— А търсил ли ги е?

— Не…

Иън не изпита никакво удовлетворение от признанието й.

— А и как точно смяташ да сплашиш баща ми, та да го накараш да мълчи? Той умира и е ужасен от онова, което го чака отвъд. Няма с какво да бъде заплашен.

— Вече не прилича на умиращ. Изглежда по-добре.

— Умира — увери я Иън без капка съмнение.

Алана обгърна раменете си с ръце.

— Откъде знаеш?

— Знам.

С прехапани устни Алана извърна глава и се вторачи в камината.

— Но тогава кой?

— Представа нямам. Ти ми кажи. Колко души знаят за тях? И за скривалището?

— Само двама сме. — Замисли се и свъси вежди. — Кутията беше в скривалището миналата седмица, в деня на завръщането ми. Видях ги. Армстронг беше с мен.

— Армстронг? — Даде си сметка, че през последната седмица не го е виждал. — Него го няма. Може да е той.

— Не и Армстронг. Не. Аз го изпратих със задача. Тогава обаче той дочу нещо пред вратата, но когато надникна, коридорът вече беше пуст. Предупреди ме да съм предпазлива.

— Да — промълви Иън, но очевидно не я слушаше. Тя избегна погледа му гузно, като че ли не му казваше цялата истина. О, колко му липсваше способността да разгадава другите, която пръстенът му даваше! Така би разбрал дали тя го вини за злодеянията на баща му и дали съжалява за брака си с един Феърчайлд. — Да организираме ли търсене?

— Не. Никому не сме казвали за тяхното съществуване. Още по-малко ще дадем да се разбере, че липсват. — Залюля се, сякаш подета от ураган. — Оказаха ми доверие, а аз не го оправдах. Мислех се за по-добра от майка си, а докарах бедствие. Това са последствията от бягството ми. — Захлупи очите си с ръце. — Предизвиках истински катаклизъм.