Кристина Дод - Вещицата

— Изглежда доста леко понасяте тази тежка загуба — отбеляза Иън.

Брайс хвана дръжките на стола и се наведе напред.

— След смъртта на леля Кевен семейството ми често гостуваше тук.

— Леля Кевен е майката на Алана? — предположи Иън.

— Да. Прекрасна дама, но не особено мъдра при избора си на съпруг. — Брайс изгледа Иън свирепо, сякаш той бе виновен, и със съдбовен глас обяви: — Омъжи се за англичанин.

— И дълбоко съжаляваше — допълни Едуин самодоволно.

— Всички съжалявахме — натърти Брайс рязко. — А най-много Алана. Знам го. Навремето играехме заедно. Приказвахме си. Биехме се. Когато изчезна, се молех да се завърне невредима. Но от известно време е ясно, че молитвите ми са били напразни и някой трябва да поеме Фионауей, преди…

— Баща ви да го съсипе — довърши презрително Едуин.

Брайс погледна брат си. Едуин притихна.

— Извинявай — промълви той и свивайки рамене, се ухили гузно.

По лицето на Брайс се изписа раздразнение, но все пак успя с привидна лекота да се облегне на стола.

— Едуин не е дипломат. Надявам се, ще го извините.

— Разбира се — промълви Иън.

Поклащайки крак, Брайс отбеляза:

— Какъв интересен пръстен носите!

Иън сведе поглед към лявата си ръка.

— По-интересен е, отколкото предполагате.

— Мога ли да го видя?

Иън протегна ръка без колебание и не само позволи на Брайс да пипне пръстена, но и леко да го завърти.

— Красив е! — Смесиха се завист и възхищение. — Откъде го имате?

— Винаги съм го имал.

Беше истина. Иън не помнеше момент, в който пръстенът да не е бил на ръката му.

— Семейна реликва?

— Може и така да се каже. Потъркай камъка.

Иън се сети колко бързо вещицата отказа да го стори и се зачуди дали и Брайс е така добре осведомен.

Очевидно не беше, защото прокара пръст по гладката повърхност и нададе радостно възклицание.

— Промени си цвета! Виж, Едуин!

Едуин се приближи. Иън се помъчи да преодолее някакво внезапно тъмно влияние. Обзеха го мрачни предчувствия и едва се въздържа да не дръпне ръката си от дланта на Брайс.

В това време Едуин се вторачи в пръстена и по-големият отново потърка камъка.

— Промени се от син в зелен. Виж… Пак се променя!

— Колко странно. — Едуин бутна Брайс и самият той потърка камъка. — Сега пък става черен!

Иън се опитваше да проумее двамата братя и да разбере защо го обзема такова предчувствие за бедствие.

— Едуин, това е като камъните, които чичо Дарнъл ти показа, нали? — попита Брайс.

Братът се намръщи.

— Нищо не ми е показвал.

— Но ти каза…

— Нищо не съм казал.

Иън изтегли ръката си. Двамата братя залитнаха, изправиха се и… направо зинаха.

Уайлда пресичаше големия салон.

Това е добре. Щяха да бъдат доста заети.

Мисълта се мярна ненадейно в главата на Иън. После забрави. Остана само ужасната свръхестественост на тъмната му дарба. От камъка се откъсна студенина и премина през костите му като скалпел. Едва не се срина на колене. Опита се да се овладее. Затвори очи, стисна зъби, взе лявата си ръка в дясната и допря камъка към дланта си.

За миг стаята и Фионауей изчезнаха напълно от съзнанието му. Издигна се на шеметна височина — ако паднеше, щеше да се разбие на парчета. Сърцето му спря. Смъртта го взе в ръцете си и всички ангели побягнаха от чудовището, в което се бе превърнал. Спускаше се към…

— Иън, кои са тези привлекателни мъже?

Уайлда. Уайлда го заговори.

— Да, сър, няма ли да ни представите?

И онова момче. Как му беше името? Едуин. Едуин Маклауд. Искаше да се запознае с Уайлда.

Иън бавно отвори очи. Стаята си беше същата. Огънят все още разпръскваше топлина. През прозорците нахлуваше светлина. Мъжете стояха пред Уайлда и излъчваха любов. Приличаха на хипнотизирани елени. Никой не бе забелязал неразположението на Иън. Не се налагаше да дава обяснение.

Но му се искаше да е в състояние да обясни какво му се случи. От години използваше пръстена, за да разбере истинската същност на даден човек, и досега камъкът неизменно бе ставал или хладно зелен, или нагорещено червен, или сдържано прасковен. Никога не бе почернявал. Самият той никога не бе изпитвал подобни усещания. Сякаш беше стигнал до ръба на лудостта.

— Иън? — подкани го Уайлда, шарейки с поглед между Брайс и Едуин.

Иън ги запозна, без да чува какво точно казва, но вероятно е било уместно, защото Уайлда подаде ръка на единия, после на другия и всеки от тях я поднесе към устните си като свещена икона.