Мери Додж - Сребърните кънки

— Не, не бих ги хвърлил, но добрият господ вече ми даде безплатна пееща кутийка.

И тримата мигновено се спогледаха уплашено, после погледнаха Раф — дали отново не се беше побъркал?

— Да, пееща кутийка, която не бих продал и за петдесет кесии — говореше настойчиво Раф. — Пуска се, като завъртиш дръжката на една метла, после като светкавица се стрелва и развърта из стаятя — и разнася музиката, докато повярваш, че птиците са се върнали от юг.

— Свети Ба-вън! — изпищя жена му. — Какво ти е, човече?

— Спокойно и радостно ми е, Мейтйъ, това ми е! Попитай Гретел — пеещата ми кутийка — дали са ми липсвали спокойствие и радост през целия ден.

— Така е, мамо! — засмя се Гретел. — И той беше пееща кутийка — моята. Половината време, докато ви нямаше, пяхме заедно.

— Това ли било — каза госпожа Бринкър с облекчение. — Ханс, изобщо не можеш да изядеш такова голямо парче. Е, нищо, момчето ми, доста дълго пости. Заповядай, Гретел, вземи си още едно резенче салам — от него кръвта ще избие по лицето ти.

— О, мамо! — засмя се Гретел и побърза да подаде чинията си. — По лицата на момичетата не избива кръв, там разцъфват рози. Нали разцъфват рози, Ханс?

Докато Ханс се мъчеше да преглътне огромната хапка, за да даде подходящ отговор на това поетично предизвикателство, госпожа Бринкър набързо реши въпроса:

— Е, рози или кръв, за мен е все едно, стига слънчевото ти лице да поруменее. Стига и това, че майка зи е бледа и изглежда уморена…

— Чакай, вроу — намеси се веднага Раф. — Та в момента ти изглеждаш по-свежа и румена, отколкото двете ни деца, взети заедно.

Макар че тази забележка не беше много силно доказателство за бистротата на пробудения отново за живот разум на Раф, тя изпълни съпругата му с голямо задоволство. Й обедът премина по един твърде приятен начин.

След като се нахраниха, поговориха за историята с часовника и обсъдиха загадъчните инициали.

Тъкмо Ханс беше дръпнал стола си и се канеше веднага да тръгне за ван Холпови, а майка му бе станала, за да прибере часовника там, където дотогава го криеха, дочуха шум от колела по замръзналата земя.

Някой почука н едновременно отвори вратата.

— Влезте — припряно каза госпожа Бринкър, като се опитваше бързо да скрие часовника в пазвата си. — А, вие ли сте, господине! Добър ден. Както виждате, нашият татко е почти добре. Беден е домът, в който ви каним, господине, и още не е разтребено от обеда …

Доктор Букман едва ли забеляза извиненията на домакинята. Личеше си, че не разполага с време.

— Аха! — възкликна той. — Усещам, че не съм нужен тук. Пациентът се поправя бързо.

— Как няма да се поправя, господине — извика тя, — след като снощи намерихме хиляда гулдена, които бяха изгубени за нас през тези десет години.

Доктор Букман широко отвори очи.

— Да, господине — каза Раф. — Нека госпожата ви разкаже за това, ние го пазим в тайна, но зная, че можете да си държите езика зад зъбите не по-зле от всеки друг.

Докторът се начумери. Не обичаше да говорят за характера му.

— И сега, господине — продължи Раф, — можете да си получите заслуженото възнаграждение. Господ знае, че ви се пада по право, макар едва ли връщането на един клетник обратно в живота и в семейството му да е от Голяма полза. Кажете на жена ми какво да ви плати, господине — тя веднага с готовност ще ви даде парите.

— Не, не — прекъсна го любезно докторът. — Не говорете за пари. Винаги мога да получа тези пари, но благодарността е нещо рядко. Думите на вашето момче — той погледна Ханс и кимна — ми заплатиха достатъчно.

— Сигурно и вие имате син — каза госпожа Бринкър, доволна, че големият човек се държи толкова приятелски.

Доброто разположение на доктор Букман се изпари веднага. Той изръмжа нещо (поне така се стори на Гретел), без да отговори.

— Не мислете, че жена ми иска да ви се бърка — каза Раф, — но от известно време е много разтревожена за едно момче, чиито родители са заминали — никой не знае точно къде, — а аз трябваше да им предам нещо от младия господин.

— Казват се Бомпхофенови — каза развълнувано госпожа Бринкър. — Знаете ли нещо за тях, господине?

Докторът отговори кратко и троснато:

— Да. Неприятни хора. Отдавна заминаха за Америка.

— Може би, Раф — настояваше плахо госпожа Бринкър, — докторът има познати в тази страна, макар че съм чувала там да живеят само диваци. Ще бъде прекрасно, ако може да предаде часовника на Бомпхофенови, както и поръчението на клетия момък.