Александър Дюма - Адската дупка

Лицето му сияеше с мрачно веселие. Чувстваше се, че опасността е негова природа, катастрофата негово удоволствие, а смъртта негов живот. По свой начин и той бе прекрасен, а силните и остри черти на лицето му го правеха красив. Ноздрите му се разширяваха, гънката на устните му, която бе като усмивка, бе по-хладна и нахална от всякога, зениците му с променящ се цвят блестяха като на тигър. Неописуем израз на дива гордост, обхванала цялото му същество, караше зрителите да се колебаят между ужаса и възхищението. На моменти Самуел обгръщаше цялата зала с високомерен поглед, превъзхождащ живота.

Бе невъзможно човек да не си помисли за него, че е непобедим, като го виждаше така спокоен, непоколебим, точен и приказлив, като учител по фехтовка, защитен от нагръдник.

Дормаген, на когото започваше да призлява от тези студени насмешки, поиска да свърши по-бързо и опита хватката, за която Самуел бе споменал на Юлиус.

Това бе извъртане на шпагата със страшна сила. Той се промъкна през един пропуснат удар и замахна отново, без да се изправи. Опасността бе в силата, стремителност-та и бързината на този двоен отскок.

Чу се вик. Всички помислиха Самуел за мъртъв.

Но Самуел, като че ли отгатнал мисълта на Дормаген, толкова рязко се отметна встрани, че колкото и да беше съкрушителен ударът, успя да докосне само гънките на ризата му. Самуел се изкиска, а Дормаген пребледня.

В същото време Юлиус имаше по-малко късмет. Той малко закъсня при първата позиция и при висок удар в четвърта позиция лявото му рамо бе леко докоснато.

Секундантите се намесиха и тези два удара поставиха край на първата част.

Опитаха се да спрат борбата между Юлиус и Франц. Според секундантите продължаването на борбата не си заслужаваше заради една пътьом разменена дума с кокетка. Но за Франц освен ревността, налице беше и заповедта на Съюз на добродетелите. Колкото до Юлиус:

— Хайде, господа — каза той. — Ще спрем, когато един от нас падне в краката на другия, но не по-рано. Ако сме дошли тук за драскотини, една игла е достатъчна, нямаме нужда от шпаги.

— Почина ли си? — попита той Ритер.

Що се отнася до Ото и Самуел, никой не помисли да ги кара да спрат, толкова в поведението на единия се чувстваше яростната злоба от пропуснатия удар, а в другия непоколебимото решение на една желязна воля.

Антрактът не можа да накара Самуел да престане с шегите си:

— Запомни това — каза той на Дитрих, — че на този свят всяко хубаво нещо си има недостатъци. Ударът на Ото бе нещо хубаво, но докато той не го пропусна. Сега виждам моя уважаем противник съвсем обезкуражен.

— Така ли мислиш? — попита Дормаген раздразнен.

— О, ако мога да ти дам съвет, мой скъпи Ото — продължи Самуел, — то е да не говориш. Ти си амбициран в усилията си да вкараш в кожата ми острото желязо, и ако говориш, само ще ти бъде още по-трудно да дишаш.

Дормаген скочи и грабна шпагата си.

— Да почваме веднага! — каза той с такъв изблик на гняв, че свидетелите дадоха знак.

Юлиус си мислеше: „Единадесет часът е. Тя сигурно е в параклиса. Може би се моли за мен. Може би преди малко точно това ме спаси.“

Трябва да се признае, че знакът за започване, който го откъсна от нежното мечтание, го завари ободрен.

Дуелът започна отново.

Този път Дормаген вече не чуваше шегите на Самуел. Изцяло в плен на своята ярост, той атакуваше почти без да се защитава, като предпочиташе нападението пред отбраната. Но както става винаги, страстта му пречеше, гневът в душата му караше ръката му да трепери и той удряше по-скоро силно, отколкото точно.

Самуел забеляза объркването на противника си и правеше всичко, за да го засили. Този път той напълно бе променил тактиката си. Вместо да действува спокойно и непоколебимо, както при първия ход, той подскачаше, въртеше се, прехвърляше шпагата от ръка в ръка, като дразнеше и досаждаше на Дормаген, който бе заслепен от бързината му и слисан от измислиците му.

Дормаген започваше да губи присъствие на духа.

Изведнъж Самуел извика:

— Е, господа, кое око на Филип Македонски е било сляпо?

Той продължи така, изтощавайки със своята подвижност Ото Дормаген, който ставаше все по-неточен в движенията си.

— Мисля, че беше лявото. Филип, бащата на великия Александър, бил обсадил… не зная вече кой град. Един стрелец от града пуснал срещу него стрела, на която пишело: „За лявото око на Филип!“ И тя стигнала до предназначението си. Но защо, по дяволите, е избрал лявото око, а не дясното?