Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

„Учудващо е колко силен може да бъде стремежът ни към самоунищожение“ — помисли си той.

Хелън Морис видя кораба и каза:

— Имаме си гости. Но това не е кораб на ООН. — Тя веднага тръгна към землянката. — Отивам да им кажа.

Барни пъхна ръка в левия джоб на палтото си и докосна скритата дълбоко във вътрешността капсула. „Мога ли наистина да направя това? — запита се той. Изглеждаше невъзможно. Нищо в неговото минало не можеше да обясни подобна постъпка. — Може би от отчаяние, че загубих всичко.“

Но не го мислеше наистина. Причината беше в нещо друго.

Докато корабът се приземяваше върху пясъчната равнина наблизо, Барни разсъждаваше: „Може би по този начин искам да предупредя Ан за опасността от Чю-Зет. Въпреки че прибягвам до измама. Защото ако погълна токсина, тя няма да опита Чю-Зет .“ Предчувстваше, че е прав. И това му беше достатъчно.

От кораба излезе Палмър Елдрич.

Всеки би го познал — след катастрофата му на Плутон всички домашни вестници постоянно публикуваха негови фотографии. Естествено, снимките бяха отпреди десет години, но Елдрич си беше почти същият. Прошарен и отслабнал, висок над шест фута, той крачеше необичайно бързо, размахвайки ръце. И това беше опустошено и мършаво лице. „Като че ли всичките му мазнини са изсмукани“ — помисли си Барни. Сякаш Елдрич в своята ненаситност сам изяждаше енергийните ресурси на тялото си. Имаше огромни стоманени зъби, които му бяха имплантирани преди заминаването му за Проксима от чешки зъбен хирург. Тези зъби бяха съединени с челюстта и щяха да му служат до края на живота му. Дясната му ръка беше изкуствена. Беше загубил истинската си преди двайсет години, при ловен инцидент на Калисто. Новата ръка, естествено, беше по-добра, защото позволяваше да се използват различни видове изкуствени китки. В момента Елдрич използваше петопръста хуманоидна ръка. Ако не беше металният й блясък, би могла да мине за истинска.

Освен това той беше сляп. Или поне щеше да бъде, ако не носеше протези, за които беше платил цена, която само той можеше и беше поискал да плати. Бяха направени от бразилски очни лекари точно преди отпътуването му за Проксима. Изработката беше великолепна. Протезите, поставени в очните кухини, нямаха зеници и бяха неподвижни. Панорамният обзор се осигуряваше от две хоризонтално разположени широкоъгълни лещи. Елдрич не беше загубил очите си при нещастен случай. В Чикаго някакви неизвестни хора бяха залели лицето му с киселина по неизвестни причини… Или поне неизвестни за широката публика. Елдрич със сигурност знаеше за какво става въпрос. Но нищо не каза, на никого не се оплака, вместо това веднага отиде при онзи екип от бразилски очни лекари. Хоризонтално разположените изкуствени очи изглежда му харесваха — почти веднага след операцията той се появи на тържеството по случай откриването на новата опера „Сейнт Джордж“ в щата Юта и без никакво притеснение се смеси с подобните на него. Дори сега, десет години по-късно, тези операции бяха рядкост и Барни за пръв път виждаше широкоъгълните очи на Дженсън. Те и изкуствената ръка го впечатлиха повече, отколкото бе очаквал… Или може би нещо друго около Елдрич го караше да се чувства така?

— Мистър Майерсън — каза Палмър Елдрич и се усмихна. Стоманените му зъби блеснаха под студената, бледа светлина на марсианското слънце. Той протегна ръка и Барни машинално направи същото.

„Гласът ти… — помисли си Барни. — Идва от друго място, а не от…“ Той примигна. Фигурата на Палмър Елдрич се оказа нематериална, прозрачна. Барни можеше да види пейзажа зад нея. Това бе някакъв вид изкуствено предизвикана илюзия. Барни осъзна иронията на случващото се: този човек и без това беше в голяма степен изкуствен, а сега се беше лишил и от тялото си от плът и кръв. „Нима именно това се е върнало от Проксима? — запита се Барни. — Ако е така, то Хепбърн-Гилбърт е бил заблуден — то не е човешко същество. Както и да го погледнеш.“

— Аз съм все още в кораба — каза Палмър Елдрич. Гласът му се носеше от високоговорител, монтиран на обвивката на кораба. — Обикновена предпазливост, тъй като сте служител на Лео Бълеро.

Призрачната ръка докосна Барни и той почувства как го обхваща пронизващ студ — чисто психологическа реакция, тъй като нямаше нито една причина за подобно усещане.

— Бивш служител — каза Барни.

Зад гърба му от землянката излязоха останалите — семействата Шайн, Морис и Риган. Те се струпаха като изплашени деца, тъй като до един бяха разпознали прозрачния мъж, застанал срещу Барни.