Гордън Диксън - Наричай го „господарю“

Келнерът се свлече в безсъзнание. Кайл се протегна към принца и го смъкна през страничната пролука на парапета. Лицето на младежа беше побеляло от яд. На площадката се тълпяха любопитни.

— Кой беше тоя? Как му е името? — процеди през зъби принцът. — Той ми посегна! Видя ли? Той посмя да ме докосне!

— Вие го нокаутирахте — каза Кайл. — Какво още искате?

— Той се отнесе неуважително към мен… към мен! — кресна принцът. — Искам да разбера кой е! Ще го науча как се вдига ръка срещу бъдещия император!

— Никой няма да ви каже името му — отряза Кайл. Студената нотка в гласа му като че ли най-после достигна до принца и го отрезви. Той се вторачи в Кайл.

— В това число и ти ли? — запита накрая.

— Включително и аз, господарю — отвърна телохранителят.

Принцът го гледа втренчено само още един миг и сетне махна с ръка. Обърна се, освободи поводите на сивия кон и светкавично се метна на седлото. Кайл възседна големия бял жребец и го последва.

Навлязоха мълчаливо в смесената гора. След малко принцът заговори, без да се обръща:

— И това ми било телохранител!

— Вашият живот е поверен на моите ръце, господарю — каза Кайл. Принцът се обърна и го изгледа мрачно.

— Само животът ми ли? — попита той. — Щом не ме убиват, могат да правят каквото си поискат, така ли? Това ли имаш предвид?

Кайл не отклони погледа си от неговия.

— Общо взето, да, господарю! — потвърди той. Принцът заговори отново и в гласа му прозвуча злобна нотка:

— Мисля, че вече не ми харесваш, Кайл — каза той. — Въобще не ми харесваш.

— Не съм тук с вас, за да ви се харесвам, господарю — отвърна Кайл.

— Вероятно не — прошепна принцът многозначително. — Но ще запомня твоето име!

Около половин час те яздиха, без да обелят нито дума. Но постепенно раменете на младия човек се отпуснаха, а изражението на лицето му се смекчи. Дори започна да си припява нещо на непознат език и докато си пееше, бодрото му настроение изглежда се възвърна. След кратка пауза той заговори на Кайл така, като че ли нищо особено не се беше случило.

Мамонтовата пещера се намираше съвсем наблизо и принцът пожела да я посети. Огледаха я и след това се спуснаха надолу по левия бряг на Зелената река. Принцът като че ли изцяло беше забравил за инцидента в бирарията и се държеше любезно с всеки срещнат. Слънцето клонеше вече на запад, когато съзряха китно селце, разположено на отвъдния речен бряг. Край пътя имаше 1 страноприемница, която се отразяваше в изкуственото езерце до нея, а наоколо й растяха дъбове и борики.

— Приятно местенце — отбеляза принцът. — Ще пренощуваме тук, Кайл.

— Както кажете, господарю.

Те забавиха хода си и спряха. Кайл отведе конете в конюшнята, сетне влезе в страноприемницата и намери принца, който вече стоеше на малкото барче пред трапезарията и докато си пиеше бирата, ухажваше момичето зад лъскавия плот. Тази сервитьорка беше по-млада, отколкото онази в бирарията. Бе почти дете, с мека дълга пусната коса и кръгли кафяви очи, издаващи радостта й от вниманието на високия симпатичен младеж.

— Да — каза принцът на Кайл, поглеждайки го изкосо с царствено сините си очи, когато сервитьорката отиде да донесе поръчаното от Кайл кафе. — Именно тук е най-подходящото място.

— Подходящо за какво, господарю?

— Да опозная земните жители. А ти какво си помисли добри ми Кайл? — прихна принцът. — Ще наблюдавам хората, а ти ще ми обясняваш всичко за тях — става ли?

Кайл се вгледа замислено в него.

— Ще ви кажа онова, което ми е известно, господарю — отвърна той.

Изпиха — принцът бирата, а Кайл — кафето си и после влязоха в трапезарията, за да вечерят. Принцът непрекъснато задаваше въпроси.

— Но защо всички вие продължавате да живеете в миналото? — питаше той Кайл. — Музеен свят — това както и да е, но хора с музейна стойност… — Той прекъсна изречението си по средата и завърза кратък разговор с малката дългокоса келнерка, която кой знае защо беше напуснала барчето и беше дошла да обслужи тяхната маса.

— Това не са музейни експонати, господарю — каза Кайл, — а живи хора. Единственият начин да запазиш рода и културата им такива, каквито са били, е да ги оставиш свободни. Ето защо тук, на Земята, ние продължаваме да живеем по старому, като жив пример за Младите светове, за да могат те, сравнявайки се с нас, да сверят правилността на избрания от самите тях път.

— Очарователно… — измърмори принцът, но очите му блуждаеха, следейки непрестанно келнерката, която сияеше и му отвръщаше с поглед през цялото време. А трапезарията вече бе препълнена с народ.