Уилям Дийл - 27

Вълнението на Ингерсол преля. Той отвори уста, но Хитлер вдигна нрьст.

— Преди да кажете каквото и да е, Ханс Волф, трябва да разберете, че ако приемете тази работа, и двамата — и Ханс Волф, и Йохан Ингерсол, трябва да умрат. Вие ще станете човек без самоличност. Един номер.

— Номер?

— Вили… — каза Хитлер.

— Вас ще ви знаят само като Siebenundswanzig.

— Двайсет и седем? Защо двайсет и седем?

— Като мине време, ще разберете — каза Фирхаус. Между нас тримата ще го съкратим на Сван. Аз предлагам да прехвърлите личното си състояние в швейцарските банки, въпреки че ще трябва да обещаете никога да не теглите пари от тези сметки, докато не изпълните поръчението. В случай че умрете, вашата собственост ще бъде продадена и тези капитали също ще бъдат депозирани в Швейцария. Не можем да си позволим да оставим и най-малката писмена следа. Проумявате ли?

— Ще ви научат на всички начини на шпионаж, саботаж и оцеляване — продължи Фирхаус. — Когато станете готов, ще бъдете най-компетентният агент в германската разузнавателна система. И тогава ще минете в нелегалност, докато дойде подходящото време. И това време… — той направи многозначителна пауза — ще дойде след пет до осем години, смятано от днес.

— И какво ще правя през тези осем години?

— Ще чакате — каза Хитлер. И после се усмихна. Една искрена, непресторена усмивка. — Станете американец. Един обикновен, незначителен американец.

Ингерсол не можеше да говори. Грандиозният размах на предложението на Хитлер беше предизвикал късо съединение в ума му. Прекалено много неща му се бяха случили през последните няколко минути, за да може да ги прецени разумно. Само една мисъл започна да се оформя в главата му: „Да стана друг човек, в друга държава. Какво представление. Най-великото представление на света…“

— Богатство, известност, слава… всички тези неща са твои — продължи Хитлер. — Да захвърлиш всичко това е почти немислимо. — Хитлер се загледа в огъня. Пламъците пращяха в настъпилата пълна тишина. — Много жертви са били направени за славата на Германия и още много и много ще бъдат направени. Но нито една няма да е по-голяма… почти немислимо… полковник Волф.

Ингерсол едва чуваше думите. „За славата на Германия… нито една няма да е по-голяма… почти немислимо… полковник Волф…“

Най-великото представление на света…

Ингерсол влезе в стаята си, бързо си свали сакото и го замени с черен пуловер. Двамата с Хайнц бяха изработили една проста маска, която при повърхностен поглед изглеждаше като неговия грим на Нощното куче. Ингерсол разопакова черното наметало и го извади.

Вечерта беше напрегната. Въздухът в трапезарията пукаше от енергията на хората около масата, въпреки че за политиката и проблемите на държавата почти не се говореше. Ингерсол се чудеше какво ли значение има, ако изобщо имаше значение, разпределението на местата. Хитлер, Херман Гьоринг, Хайнрих Химлер, Йозеф Гьобелс и Ева Браун бяха един до друг; Ингерсол седеше между Ева и Алберт Шпеер, след това идваха Валтер Функ, Фирхаус и Рудолф Хес, седнал от дясната страна на фюрера. Беше очевидно, че Хес и Гьоринг, които седяха от двете страни на Хитлер, са двамата най-значими мъже в йерархията.

Всички бяха слушали в захлас, докато Шпеер описваше плановете си за стадиона и няколко други държавни сгради. Шпеер бе различен от останалите и се интересуваше повече от архитектурата, отколкото от политическите й последици. Когато говореше за сгради, той влагаше толкова страст, че човек наистина можеше да си представи извисяващите се строежи.

Химлер изглеждаше отегчен и се чувстваше неловко по време на разговора, който скачаше от архитектура към поквареността на комунистическия художник Пикасо, за чиято първа художествена изложба се говореше в Париж; от филмите към теориите на Хес за окултизма и номерологията и към операта на Вагнер „Риенци“.

Хитлер бе очарован от историята на Кола де Риенци, който през четиринаисети век освободил римляните от потисничеството на благородниците само за да бъде убит с камъни, понеже донесъл на хората свободата, която те не искали. Една печална история, пресъздадена добре.

— Бях на дванайсет или тринайсет години, когато за пръв път чух „Риенци“ — каза Хитлер. — Цяла нощ мислих за нея. За уроците, които трябва да се научат от нея. Хайнрих, ти какво научи от „Риенци“?

— Че е бил глупак — каза Химлер монотонно и без хумор.

— Как така?