Уилям Дийл - Първичен страх

— Като динамит си, адвокате — каза той. — Вероятно най-доброто ти представление досега. — Той посочи към една съдебна зала с ръката, с която държеше кафето. — Останалата част от пресата последваха доктора там.

— Защо не си с тях? Тя ще разкаже историята.

— Историята е точно тук, Мартин. Ти вече си история. Това беше дяволски далечен изстрел да поставиш момчето на свидетелската скамейка. Откъде беше сигурен, че Венъбъл ще преобърне личността му?

— Никога не се отказваш, Джек, така ли? — каза Вейл с усмивка.

— Обичам да гледам как работи един майстор.

— Ласкателството няма да мине. Опитвал си и преди.

— И ти също не се отказваш от нищо, нали?

— По дяволите, аз нямам никакви тайни, Джек. — Вейл се усмихна. — Всеки ход го играя пред публика.

— Разбира се, и този е класически. Това представление днес? Ще влезе в книгите! Ти беше добър в делото на Хей-хей, но то беше просто загрявка в сравнение с това дело. Студентите първи курс ще четат за това през следващите години.

— Втори курс — каза Вейл. — Прекалено е трудно за начинаещи.

И двамата се засмяха.

— Можеш да вземеш всичките цитати, които ти трябват от д-р Ерингтън — каза му Вейл.

— Не ме интересува професионалната терминология, сигурен съм, че ще бъде точна в нещата, които има да каже. Интересува ме как постигна оправдателно споразумение в този процес.

— Не съм направил нищо. Прокурорът го направи. Тя предизвика Аарон.

— Как я накара?

— За какво говориш?

— Хайде, Марти, Господи, аз следя кариерата ти вече шест-седем години. Ти разчиташе на това, че Венъбъл ще го предизвика на свидетелската скамейка, искам да кажа.

— Кой казва това?

— То е очевидно.

— Случайност.

— Е, ще прочетем за това в свидетелските показания. Аз ще го проумея. Работата е, че ти можеше да разкриеш това нещо за раздвоената психика преди няколко седмици, но си решил, че е трябвало да стане в съдебната зала, за да има по-голямо въздействие, нали така?

— Това е твоя версия, не моя.

— Ти вкара Венъбъл в капана — каза Конърмън. — Знам го. Когато двамата излязохте от кабинета на Шоут, тя изглеждаше така, сякаш бе изяла детето си. Преди това ти нямаше нищо… и все пак разби свидетелите й. — Той поклати глава. — Ти страшно се харесваш на тълпата, Марти. Но ме караш да се чувствам нервен.

— Защо така?

— По дяволите, това момче не е някой, който стреля в глухите алеи. Това, което направи той, кара дланите ми да се потят.

— Когато привършат лечението с ледените бани и електрошоковете, ще бъде като котенце.

— Наистина ли мислиш, че момчето е с две различни души?

— Поговори с д-р Ерингтън за това — каза Вейл. — Тя може да каже всичко, каквото поиска.

— Ще поговори ли с мен?

— Помоли я. По дяволите, това е свободна държава.

Те спряха до ротондата и погледнаха надолу в просторното фоайе на съдебната палата. Фасове от цигари, захвърлени вестници и боклуци от тълпата се въргаляха по мраморните подове.

— Не получи парчето си месо днес — промърмори Вейл.

— Кой?

— Тълпата. Ти никога не пишеш за тълпата, Джек, а в това е работата. Правосъдието е призвано да се харесва на тълпата. То е куриозно представление като отсичането главите на живи пилета. Тази тълпа последните дни искаше да види лудия, който е насякъл Светеца. Отблизо… така че да почувстват дъха му. Когато превъртя на свидетелската скамейка беше… като състезание за суперкупа. Те успяха да видят лудостта отблизо, в действие, да се напикаят в гащите, когато той започна да се държи като хала в съдебната зала. Аз не доставям удоволствие на тълпата, Джек, тя сама си го намира. Тя идва в съда да мастурбира. Понякога трябва да й фабрикуваш фантазията.

— Ще те цитирам, каквото и да значи това, по дяволите. Мислиш ли, че някога момчето ще излезе от лудницата?

Вейл се поколеба за момент.

— Нека се надяваме — каза той. — Ще бъде ужасно да загубим такъв ум.

— Но ти какво мислиш?

Вейл го изгледа за момент и каза:

— Мисля, че съм адвокат, не психиатър.

Конърмън наблюдаваше как Вейл върви надолу по коридора към арестантската стая, после хвърли празната си чаша кафе в претъпканото кошче за боклук и се запъти към пресконференцията на Ерингтън.

Аарон щеше да замине за Дейзиленд след няколко минути. Той седеше окован зад една маса в отдалечения ъгъл на стаята.

— Може ли да ни оставите за момент насаме? — помоли Вейл двамата пазачи, които пушеха и се шегуваха един с друг до вратата.

— Защо не, Марти? — отговори единият от тях. — Няма да избяга никъде. — Те излязоха в коридора. Вейл седна до Аарон.