Уилям Дийл - Първичен страх

— Ще повдигнем някои сериозни въпроси за мотива и ще разгледаме всяка страна от живота на епископа, ще надникнем и във фондацията му… — Вейл спря за момент и добави: — Управлението Гудхайм… всичко.

Шоут реагира едва доловимо. Очите му може би се разшириха с около косъм, челюстта му стана малко по-твърда, но си оставаше мистър Спокойствие.

— Мислиш, че това е необходимо?

— Нека ви кажа какво мисля за това, съдия — каза Вейл. — Мис Венъбъл знае, че има разобличителни доказателства срещу епископа. Тя знае също, че ако процесът продължи, те ще бъдат изкарани наяве. Накрая, мисля, че ще бъде глупаво да развалим доброто име на един мъртъв човек, да нараним църквата, без да е необходимо, и да повдигнем съмнения около фондацията „Рашмън“… защо? За да изтръгнем още десет години от живота на едно болно момче? Той вече също изстрада достатъчно.

Шоут не беше сигурен за какво става въпрос. Какви доказателства? Очевидно Вейл знаеше за управлението Гудхайм.

„Искаше ли той да разпердушини фондацията, за да дискредитира епископа?“

Отговорът очевидно беше да.

„Имаше ли нещо друго, за което Шоут не знаеше?“

Той помисли по-дълго, като гледаше написаното споразумение, което лежеше пред него, сякаш лежеше върху едната страна на везните. Накрая Палача Шоут избра практичното, то нямаше нищо общо със законите, правосъдието или възмездието.

Това беше прост отговор на прост въпрос.

„Защо да се поема риск?“

— Добре — каза Шоут. — В интерес на времето и на парите на данъкоплатците ще приема това. Всъщност да се надяваме малкото копеле никога да не излезе от Дейзиленд.

— Аплодирам вашето съчувствие, Ваша светлост. Все пак правосъдието има сърце — каза Вейл и се засмя. — Благодаря и на теб също, Джейн, че взе мъдро и благоразумно решение.

— Върви се чукай — каза Джейн Венъбъл.

Решението изненада всички в съдебната зала.

— Ваша светлост — каза Венъбъл доста безцеремонно. — Щатът реши, че мистър Стемплър страда от дисоциативно многоличностно разстройство и психическа шизофрения и ние приехме неговото признание, че е виновен, но умопомрачен при извършването на убийството на архиепископ Рашмън, Питър Холоуей и Били Джордан. Затова щатът препоръчва обвиняемият Аарон Стемплър да бъде изпратен в Щатския институт за душевноболни в Дейзиленд за неопределен период от време, докато щатските власти решат, че е способен да се завърне в обществото.

Шоут не загуби време.

— Съдът приема вашите препоръки. С настоящето обвиняемият Аарон Стемплър се изпраща обратно в полицейския отдел, за да бъде закаран в Дейзиленд. Съдът се оттегля до утре девет часа сутринта.

Докато Шоут влезе в кабинета си, пресата атакува предната част на залата.

Преследвани от радио, вестникарски и телевизионни репортери, Вейл и пазачите тласнаха Аарон извън съдебната зала. Репортерите ги снимаха, докато бягаха към арестантската стая. Един от съдебните полицаи стоеше пред вратата и държеше пресата на почетно разстояние. Няколко минути по-късно съдията проби път на Моли през задната врата към един празен офис, където към тях се приобщи Вейл. Наоми и Том потърсиха една празна съдебна зала и набързо организираха пресконференция за младата психиатърка.

— Все още не разбирам какво стана — каза Моли. — Изведнъж всичко приключи!

— Марти ги сложи в малкия си джоб — каза съдията. — Постави Аарон на свидетелската скамейка и Венъбъл предизвика Рой. Следващото, което знам, е, че Рой скочи през парапета и се опита да я удуши. — Съдията тихо се засмя и поклати глава.

— Ох, Боже мой — каза тя.

— Решаващият факт бяха твоите свидетелски показания, Моли — каза Вейл с усмивка. — Венъбъл се огъна, като разбра срещу какво е била изправена.

— Моите показания? Аз дори не бях допусната да дам показания — оплака се Моли.

— Разбира се, че си дала — каза Вейл, като се усмихваше. — Тайно в кабинета на Шоут. И беше като динамит.

— Извини ме — каза тя. — Мислех, че сме екип. Мисля, че това беше за… за…

— За какво? — каза Вейл. — Това беше за победата, Моли.

— Помня всичките ти приказки за величието на закона и… и…

— Аз също така ти казах, че единственият начин да поддържаш закона силен е да го предизвикваш. Ние играхме по правилата и те имаха всичките проклети карти в себе си. Кажи й, съдия.

Съдията, верен на натурата си, повдигна вежди и ръце.

— Извинете ме — каза той. — Имам друг ангажимент. — И се измъкна от стаята.