Уилям Дийл - Първичен страх

Очите на Стенър почти не се отделяха от нейните. Той не направи коментар, стоеше спокойно и слушаше. Но си мислеше: „Защо е трябвало да изчете десет преписа на дела, за да разбере това? Те бяха напълно еднакви — тя и Вейл. И двамата имаха безкомпромисни становища, към които се придържаха. Но те бяха така противоположни, че присъдата щеше да бъде нещастие за един от тях.“

— Това, което той би желал и е негова мечта, е да изведе този малък психопат през вратата като свободен човек. Това, на което ще се съгласи, е че е виновен, но ненормален, което означава, че Стемплър ще иде в Дейзиленд, докато се излекува, и после ще излезе на свобода.

— Ти на какво ще се съгласиш?

— На електрическия стол.

— Това не е компромис.

— Кой е казал нещо за компромис? Ние сме го хванали, Абъл. Единствената слаба брънка в нашето дело е мотивът. Имаме най-силната верига от материални доказателства, която изобщо съм виждала — повече от достатъчно, за да го пратят на стола. С всичко това журито ще приеме всякакъв мотив, няма значение колко е, слаб.

— Тогава какво те вълнува?

— Кой казва, че се вълнувам?

— Всеки адвокат се вълнува преди голям процес.

— Ако се вълнувам от нещо… — каза тя и се поколеба, гледайки преписите. — Ако се вълнувам от нещо, това е мита.

— Мита?

— Мита за Вейл. Страхът, че копелето държи нещо скрито в ръкава си. Е, този път знаем, че няма нищо такова. Ох, той ще направи цирк от това. Но аз ще се държа спокойно. Ще протестирам всеки път, когато започне да прави представление. Това ще пречупи неговия импулс. Той обича дългото представление, така че аз ще прекъсна неговия ритъм. Ще го подлудя. Журито, има интуиция към такива неща. То усеща, когато един адвокат се прави на велик. Може да разбере кога не си стъпил на твърда почва.

— Да предположим, че извади нещо? И тогава ли няма да се съгласиш на компромис?

— Няма да стане. Искам да кажа, че аз искам абсолютно да докажа вината в това дело и най-малкото, на което ще се съглася… абсолютно най-малкото… — Тя хвърли сърдито запалката си на масата, стана и отиде до прозореца и погледна към града с ръце на бедрата. — Абсолютният минимум предполагам ще бъде доживотен затвор без пускане на свобода. В Рокфорд. Самостоятелна килия. Доживот в отделна килия, в най-лошата килия в щата. Ако трябва да се съглася с по-малко от максимума, ще поискам той да бъде прокаженят в щата. Искам да бъде затворен толкова здраво, че да не намери и мравка да убие.

Тя се обърна, лицето й беше гневно при мисълта, че би могла да направи компромис по делото Рашмън.

— Но това няма да се случи — рязко каза тя. — Аарон Стемплър ще иде на електрическия стол, лейтенант. Разчитай на това.

Оставаха още шест дни, по-точно пет, докато Аарон бъде отведен в града. Моли трябваше да направи опасния си ход и той наистина беше опасен. Разкритието за съществуването на Рой можеше да травмира Аарон — или още по-лошо, да изведе Рой навън за постоянно. Но беше важно сега да бъде информиран Аарон, за да го подготви за процеса и разкритията, които щяха да последват. Как щеше да реагира той беше напълно непредсказуемо.

Тя се върна във високата охраняема сграда след вечеря. Беше необичайно за нея да се вижда с Аарон вечерта, но тя усещаше, че разговорът щеше да се проведе в спокойна атмосфера. Никаква тежка терапия, никакво задълбочаване. Щеше да му занесе едно парче кремова торта с кокосов орех, любимата му, и една кола. Щеше да се опита да бъде спокойна, както винаги, и доколкото можеше небрежна, докато го подготви за шока от откритието, че в неговата кожа има още едно същество — че неговото „загубване на време“ беше запълнено от зъл, психопатичен убиец.

Аарон се изненада, като я видя.

— Нещо лошо ли има? — попита той, тревожните му очи изразяваха страшни опасения.

— Не — каза тя. — Просто дойдох да ти кажа здравей. Донесох ти една кола и парче торта с кокосов крем.

— Чудесно — каза той с усмивка, като взе картонената чиния и пластмасовата вилица, седна на леглото и сложи колата в краката си. — Благодаря.

— Няма нищо.

— Ще ме закарат в града в неделя — каза той.

— Да. Това действа ли ти на нервите? — попита тя.

— Струва ми се. — Той взе хапка от тортата и добави: — Какво повече биха могли да ме попитат?!

— Въпросът е как и кога ще те попитат — и защо?

— Да, мадам, разбирам всичко това. Аз не бях луд при епископ Рашмън и не помня нищо от това което се е случило. Струва ми се, че това обяснява всичко.