Уилям Дийл - Първичен страх

— Ти, курво такава — изрева Рой, очите му бяха пожълтели от гняв. — Знаех си! Ти ме излъга. Ти се опитваш да ме убиеш…

— Не, не! — Тя се молеше, гласът й едва се чуваше — пръстите му прекъсваха дъха й. — Моля те… чуй…

— Вече чух. Ти си като всички тях, казваш каквото ти падне само за да получиш това, което искаш. По дяволите!

Тя хвана ръката му, но той й се изсмя. Изправи се назад, като я държеше на една ръка разстояние, за да демонстрира силата си.

— Рой… — Гласът й прозвуча като задавен хленч. — Не разбираш… ли… ние… ще ви направим… да се почувствате добре… и двамата.

— Вие ще се отървете от мен. Мислиш си, че съм глупак. Ти забравяш, мила, че чувам и другите разговори.

Тя започна да отмалява. Ръката му като желязно менгеме изстискваше живота от нея. Той започна да се смалява, смехът му стана глух и далечен, мускулите, вените и дихателната й тръба се вцепениха.

— Аарон? — изписка тя. — Помогни… ми… Аарон…

— Курва — изрева Рой и менгемето се стегна. Тя усещаше, че припада, стаята изчезна от погледа й, всички сетива и чувства я напуснаха.

Моли помръдна. Очите й трепнаха и бавно се отвориха. Тя гледаше в тавана на бялата стая. Шията й пулсираше от болка и тя се обърна на една страна. Закашля се, опитвайки се да си поеме дъх през контузеното гърло. Полежа неподвижно цяла минута, като възстановяваше бавно дишането си, докато стаята се фокусира отново. Накрая стана. Леглото си беше на мястото и Аарон лежеше на него. Тя сграбчи края на леглото, за да се подпре, и се плъзна върху него. Аарон лежеше на една страна с лице към стената.

— Аарон? — Нямаше отговор. Пипна рамото му. Той беше напрегнат и свит в положението на зародиш. Само дишането му, изглежда, беше нормално.

— Аарон? — извика му тя малко по-силно. Нямаше отговор. Тя седна на края на леглото и го разтърси. Нищо. Аарон Стемплър сякаш беше изпаднал в кататонично състояние. Той беше избягал в друг свят.

— Мислиш ли, че е изпаднал в състояние на кататония? — попита Вейл.

— Не съм сигурна. Може да е изпаднал в транс. Може да блъфира. Може да се опитва да избегне разговора с мен. Просто не знам, но реших да го изпитам.

— Защо?

— Просто за по-сигурно. Няма да е на себе си дванайсет часа. Ако се свести, ще започнем отначало. Ако не… — Тя направи безпомощен жест. — Казах на пазача, че е нервен заради процеса, така че съм го инжектирала. Всъщност няма да е на себе си до утре сутринта — което ни осигурява време да решим какво да направим.

Моли беше наела стодоларово такси до града, след като беше дала на Аарон шейсет милиграма демерол да го държи до сутринта. Сега Вейл беше събрал екипа да разискват последната криза. След разговорите за фондацията „Гудхайм“ той се беше уединил последните три дни, мълчалив и замислен, обикаляше офиса си и понякога говореше на глас, понякога спореше със себе си наум. Това беше една практика, с която всички освен Моли бяха свикнали: наблюдаваха го как се подготвя за битката, усещаха напрежението, което той създаваше, енергията, която изпълваше стаята. Сега Вейл беше нервен и клонеше към гняв.

— По дяволите — каза Гудмън, — очевидно е, че той е болен. Ще го изпратим в психиатрията и всичко е наред.

— Ами ако излезе от това състояние? — каза Вейл. — Какво ще кажеш, ако утре сутринта седне на леглото и каже: „Хей, мадам, да не съм бил някъде на обяд?“

— Това е жестоко — рязко каза Моли.

— Нека ти кажа кое е наистина жестоко — отвърна Вейл. — Доктор Бескът и неговите два динозавъра са обявили, че Аарон е напълно здрав душевно, но… но… те също така казват, ъ… как го бяха оформили, Наом?

— „Поддавайки се на стреса на ситуацията — прочете тя от доклада, — Аарон Стемплър може да е извършил това убийство.“

— Това е смешно — каза Моли. — Под стреса на каква ситуация?

— Те изработват мотив — обясни Вейл. — Рашмън го е накарал да напусне Дома на Спасението, бил е принуден да живее в пещерите, приятелката му го е напуснала… дрън, дрън, дрън.

— Какво всъщност става? — попита Моли сърдито.

— Става следното: ти знаеш, че е болен и аз знам, че е болен, но щатските гениални психиатри пеят същата песен понеже не разбират нищо — гневно отговори Вейл. — Тройно одобрение, по дяволите.

— Нямаме ли достатъчно доказателства да отложим делото? — попита Том. — Или да го настаним в психиатрията, без да бъде съден?

— Не искам отлагане, Томи — каза Вейл. — Няма да сме по-готови, отколкото сме сега, и колкото по-дълго отложим процеса, толкова по-силна може да стане опозицията ни.