Уилям Дийл - Тай Хорс

Тя лежеше до него, галеше силните му ръце и стегнатия му корем, прехвърлила единия си крак върху него, притискаше тялото си към неговото, отдадена на спокойствието, което й вдъхваше неговата сила.

— Добре ли се чувстваш? — попита го тя. За първи път му задаваше тоя въпрос след завръщането му предната вечер.

— Изморен — отвърна той. — Бяха много тежки две седмици.

— Успешно ли беше пътуването?

— Да.

Тя не го беше питала защо трябва да замине, нито какво се беше случило по време на пътуването; просто беше щастлива, че се беше върнал така скоро.

Както си лежеше до него, тя забеляза, че космите над китките на ръцете му са опърлени, ноктите на пръстите му са напукани и изпочупени. Но все пак не даде израз на любопитството си. Тя знаеше, че в края на краишата той сам щеше да и каже това, което сметнеше за нужно. Останалото беше част от тая тайнственост, която тя вече беше приела.

— Преживях доста трудности по време на това пътуване — неочаквано каза той, което беше изненадващо за нея.

— Какво имаш предвид?

— Китайците имат една поговорка, „Когато скъсваш с миналото, остават рани в душата“. Това пътуване остави много рани в душата ми.

— Уверен ли си, че наистина искаш да говориш за това?

— Не, смятам, че е по-добре да забравя за това, но бих искал да знаеш, че имаше страници от моя живот, които трябваше да бъдат затворени, и сега вече наистина са затворени. Нищо няма да постигнем с повторното им отваряне или ако говорим за това.

— О, не знам. Всички ние се учим от миналото си.

— Няма нищо на което бих искал да се поуча от моето.

Докато говореше, тя несъзнателно погали останалите след опърлянето остри косъмчета по ръката му.

— Дадох покой на много призраци от миналото — въздъхна той.

— Заради това ли замина?

Преди да отговори, той се поколеба за момент.

— Отчасти и заради това. От друга страна, и заради чувството за дълг към един стар приятел.

— Има ли всичко това нещо общо с човека, който беше тук?

— И той беше част от това. Той беше катализаторът. Много сложно е да се обясни всичко. Но съм доволен, че отидох. Трябваше да реша някои проблеми, които бях пренебрегвал много дълго време.

— Какви проблеми?

— Тъмната страна на моята личност.

— О-хо, значи освен всичко друго си имал и тъмна страна?

— Да. Определено.

— Аз никога не съм я виждала.

— Човек вижда само това, което хората му дават да види, Джиниа.

— Това нещо като изповед ли е?

— Не. Искам вече да забравим тоя разговор.

— Тогава ще го забравя — отвърна тя. — Знам само, че ми липсваше. Всеки ден усещах липсата ти. Идвах на яхтата, седях тук и се чудех къде ли си, какво ли правиш и дали си добре. Все имах това ужасно чувство, че няма да се върнеш.

„Не си била далеч от истината, помисли си той, инстинктът ти работи страшно точно.“

— И аз си мислех често за теб — каза той.

— През тия две седмици си дадох сметка колко малко знам за теб — продължи тя. — Не знам нищичко за времето преди да дойдеш на острова. Допускам, че може би си бил женен.

— Не, не съм имал жена — засмя се той. — Нито деца. Няма неприятни изненади от тоя род.

— Не знаех, че си учил в Анаполис, макар че може би трябваше да се досетя, толкова добре се справяш с яхтата.

— Откъде научи това?

— От Джими Сирило. Бях дошла тук един ден и чистех палубата и той намина. Наистина те обича, знаеш ли, а аз като че ли не бях го усетила преди. Ти си му като син. Много се тревожеше за теб.

— А ти?

Тя се усмихна и притисна лицето си в него.

— Сега вече си тук.

— Струва ми се, че много дълго време няма да мръдна оттук.

— Това е чудесна новина.

— Наистина ли?

— Свикнах да бъда с теб, Хатчър. Това стана част от живота ми.

— Част от живота ти?

— Да, но не като някакъв недостатък. Струва ми се, че това наистина би могло да бъде и недостатък. Станах… в определен смисъл зависима от теб. Преди да се запозная с теб, бях абсолютно независима във всяко отношение. А тая зависимост би могла да бъде някак си, ъ-ъ, обременяваща.

Той се повдигна в леглото, подиря се на лакът и се загледа в лицето й. Светлините от кея се отразяваха във водата и танцуваха по тавана на каютата. Най-после тя отдели погледа си от него, обърна се и пусна крака си на пода.

— Защо не взема да приготвя вечерята? — промълви тя. — Сигурно страшно си изгладнял.

Той пресегна ръка и я притисна отново към себе си, както беше седнала на леглото.

— Не за храна — каза той.

— Виж — каза тя, — искам да ти кажа…