Уилям Дийл - Тай Хорс

Най-после Коуди проговори:

— Не е ли странно колко неща, които си смятал за изключително важни, изведнъж стават… незначителни. През целия си живот е трябвало да се съобразявам с това положение. Да си син на Бъфало Бил не беше никак лесно. Не трябваше да допускам грешка в каквото и да било… — Той замълча за момент, после поклати глава.

— Не — каза той, — не е вярно. Самият аз не си позволявах да допусна грешка където и да е. Това постоянно беше в главата ми. Искам да кажа, че постоянно виждах мислено как ме сочат с пръст още от детските си години. Не че той ми е казвал нещо такова. Той не ми е налагал нищо, не се и налагаше, той беше постоянно край мен като… като великана от страшната гора, с когото плашат малките деца. Когато реших да отида в Анаполис вместо в Уест Поинт, това за малко не го съсипа. Дявол да го вземе, беше побеснял. Аз просто се бях опитал да направя една самостоятелна стъпка в живота си, но, за Бога, той възприе това като страхотна обида. Заповяда ми да се запиша в Поинт и когато отказах, той се опита да ме изтегли от Анаполис. Но беше вече късно.

Хатчър си спомни за оная вечер, когато завари Коуди пиян да беснее из стаята си в Академията, защото беше останал сам на Коледа.

— Дявол да го вземе — прошепна Хатчър, — това е било преди двайсет и пет години.

— Двайсет, петдесет, няма значение, той така и не можа да забрави това. И не допусна и аз да го забравя. Това ми решение да отида във Флота помрачи отношенията ни завинаги.

— Това вече няма никакво значение — каза Хатчър.

— За мен има — отвърна Коуди с отпаднал глас.

Коуди продължи да гледа навън през прозореца, поклащайки глава и притискайки Пай към себе си.

— Слушай, Поло, не мога да кажа нищо за Слоун, не знам и какви, по дяволите, са мотивите на Портър — започна Хатчър. — Но баща ти изобщо не мисли за това, какво е било, или какво си вършил. Той умира, за Бога, и иска да се сбогува с теб. Моята, работа е да ви уредя среща на някое безопасно място, за да можете да се видите за последен път.

— Каква ирония на съдбата — каза Коуди. — Както би казал Профит, двама воини се гледат един друг през реката и няма как да си кажат сбогом.

— Неговата абстрактна поезия не ми е много понятна — каза Хатчър с нотка на раздразнение.

— Не разбираш ли? — каза му Коуди. — За външния свят ние всички сме мъртви. Казано с метафората на Профит, ние всички сме преминали на другия бряг на реката. Не можем да се върнем у дома, защото за нас няма вече у дома. А и някои от нас не могат да се върнат дори и да искат. Знаеш ли за Райкър и Галахър?

— Знам, че и двамата са имали сериозни неприятности непосредствено преди да изчезнат. Предполагам, че и Профит не може да се върне, защото е безнадежден наркоман, достатъчно е само да го погледнеш, за да разбереш. Уъндърбой — той се е научил да живее с новото си лице. Но ти, Коркскрю, Потър, Макс Ърли…

— Всичко започна още преди Виетнам. По дяволите, баща ми и адмиралът уредиха женитбата ми като двама средновековни крале, уреждащи бракосъчетание в името на кралствата си. Все едно живеех стегнат в корсет, жена ми и аз едва поддържахме вежливия тон. Старецът беше над мен при всяка стъпка в живота ми. И така накрая стигнах дотам, да стана доброволец в ескадрилата на „Черните понита“.

— Накрая всичко това се стовари върху Коуди — с тих глас го прекъсна Пай. — Беше постъпил като доброволец в „Черните понита“, за да не говорят другите, че се е уредил на някоя лека служба. Загубите и жертвите го разяждаха отвътре като червеи, виждах това всеки Божи ден.

— Не ставаше въпрос само за мен — каза. Коуди с неприкрита горчивина в гласа. — Ставаше въпрос за мисията ни. Все за тая наша шибана мисия там. Трябваше да вършиш това, което ти се нарежда, и то на всяка цена, каквото и да струва. И тогава започваш да се питаш: Кое е добро и кое е зло, и за какво, по дяволите, е нашата мисия там? Предполагам, не можеш да разбереш това, Хач.

— Разбирам повече, отколкото си представяш — отвърна Хатчър.

— И най-голямата ирония на съдбата е, че и аз станах една от тия жертви. Същата сутрин бях получил по пощата едно писмо за Джон Роситър, бордовия ми стрелец. Но забравих да му го дам. Никога не носех документи в себе си…мамка му, знаех, че ако ме свалят и разберат кой съм аз и кой е баща ми, ще ми почернят живота. И там, долу, останах само с писмото и с изгорелия на въглен Джон Роситър и с цялата джунгла около мен, обхваната в пламъци. Видях как хеликоптерът се спуска над мен и си помислих: Господи, май ще успея да се измъкна. Тогава изведнъж той се обърна и просто… отлетя.