Уилям Дийл - Тай Хорс

— Е, наистина изглежда съм адски стар. Не бях чувал тоя прякор от времето на Академията, Хач — каза Мърф Коуди.

Внезапно вълнение обзе Хатчър. До този момент той все още не беше сигурен, че Коуди наистина е жив. Сега, виждайки пред себе си стария си приятел, той почувства облекчение и радост.

Намтаан отвори кепенците. Слънчевите лъчи нахлуха в стаята, изпълвайки със светлина всичките й ъгълчета.

— За Бога, Поло, радвам се, че те виждам жив — прошепна Хатчър.

— Не те помня да си бил толкова опасен — каза Коуди.

— И аз не те помня с бели коси — прошепна Хатчър с усмивка, опитвайки се да преодолее напрежението.

— Това е част от представлението — обясни Коуди.

— Жена ми е много добра по грима и дегизировката. Истинската ми коса все още има малко от предишния цвят.

— Какво е станало с крака ти?

— Стана на парчета, като се изтърсих от самолета си. Ами твоето гърло?

— Набута се в приклада на една пушка.

— Интересно колко прости стават нещата с времето — каза Коуди. — Като мине известно време, някоя история, дето трябва да я разправяш с часове, се синтезира до едно-единствено изречение.

Той изглеждаше по-висок и по-слаб, отколкото Хатчър го помнеше. Каквито и лоши карти да беше изтеглил от съдбата Мърфи Коуди и самите години си бяха казали своето, макар напудрената брада и заострените с грима черти на лицето да попресилваха истината.

— Виж какво — каза му Хатчър, — ако мислиш, че можеш да ми имаш доверие, бих искал да останем няколко минути насаме.

Коуди се замисли за момент, след което се обърна към останалите.

— Окей — каза той. — Оставете ни насаме за минутка, ако обичате. Намтаан, ти остани.

Приятелите му се измъкнаха набързо от стаята.

— Много често си мислех за теб през тия години — каза Коуди, облегнат на рамката на прозореца, и се загледа в далечината над нивите. След малко се изсмя. — Прекарвали сме хубави дни заедно, нали?

— Вярно — съгласи се Хатчър.

— Спомняш ли си оная Нова година? Когато отидохме в Ню Йорк. И в края на краищата се озовахме и двамата в едно легло с оная мацка, как й беше името?

Хатчър трябваше да помисли близо минута, докато се сети за името й.

— Линда.

— Да, Линда.

— Много състрадателно сърце имаше тая Линда.

— Не й беше така името все пак — каза Коуди и се обърна с лице към Хатчър. — Знаеш ли, дължа ти едно извинение от много отдавна.

— Не ми дължиш нищо, Поло.

— Отидохме с баща ми да вечеряме в Сайгон, около месец преди да ме свалят. Тогава го видях за последен път. Той ми каза, че ти си бил във Виетнам, работел си в специалните служби там от няколко години. Тогава усетих как се смалявам наполовина от срам, като си спомних какво ти наговорих оная вечер в Сан Диего. Мисля, че по онова време езикът ми работеше много по-бързо от мозъка ми. За оная вечер, и за всеки друг път, когато може би съм те засегнал, извинявай.

— Благодаря ти. Това означава много за мен.

— А ти си много упорит кучи син, знаеш ли?

— Казвали са ми го.

— Е, какво имаш да ми съобщиш, Хач? — попита Коуди вече сериозно.

— От баща ти е.

Коуди беше изненадан.

— Баща ми знае, че съм жив? — попита той.

— Изпратиха ме тук, за да изясня точно тоя въпрос.

— Забрави това — каза Коуди. — Нека мъртвите да си останат мъртви.

— Нещата не са толкова прости — каза Хатчър. — Баща ти умира от рак.

Коуди остана потресен. Загледа се в празното пространство пред себе си, после прехапа долната си устна. Веждите му се събраха, образувайки мъчителна гънка на челото.

— О, Господи! — промълви той и изведиъж раменете му хлътнаха надолу, изгърби се, залитна и протегна ръка да се облегне на перваза на прозореца. Бръчките на времето се вдълбаха още по-безмилостно в лицето му.

Постоя така, вглъбен в себе, и накрая запита:

— Колко още му остава?

— Не повече от шест месеца, ако има късмет да изкара и толкова.

— О, Боже… — думите заседнаха на гърлото му. Той наведе глава надолу и по бузите му се появиха сълзи. Пай се приближи до него и го обгърна с ръка през кръста.

— Знаеш ли, не съм си и мислил, че ще го видя отново, смятах това за решено. Просто никога не съм си мислил за… че един ден…

— Него не го интересува какво си вършил или пък какво вършиш сега — каза Хатчър. — Той просто иска да знае, че си жив, да те види за последен път, преди да умре.

— Господи — промълви пак Коуди. Изтри мокрото си лице с длан и изрисуваните от жена му бръчки останаха по ръката му, откривайки по лицето му истинските бразди, оставени от времето и от несгодите. Вдигна поглед нагоре, към прозореца и дълго остана така, неподвижен и безмълвен. Пай и Хатчър също не промълвиха и дума.