Джефри Дийвър - Танцьорът

Съвсем ясно си спомняше кошчето за боклук, цялото черно, обгорено, цъфнало като майска роза. После мирисът на експлозива — задушаващ, химически газ, всъщност май нищо повече от дим от изгорено дърво. Тънкият, всепоглъщащ мирис на дървени въглени. После изсушените от огъня тела на неговите техници, застинали в странна борческа стойка, сякаш все още се сражаваха с пламъците.

В този момент бръмченето на собствения му факс го спаси от кошмарната картина в съзнанието му. Джери Банкс откъсна първия лист.

— Рапорт от огледа на самолетната експлозия — обяви той. Главата на Райм рязко се завъртя към бръмчащата машинка.

— Време е за работа, момчета и момичета!

— Измий ги. Измий ги хубаво.

— Редник, това чисти ръце ли са?

— Сър, старая се, сър..

Едрият, около тридесет и пет годишен мъж стоеше пред един от умивалниците в тоалетната на кафе-бар на Лексингтън Авеню, потънал в заниманието си.

— Търкай, търкай, търкай…

Той спря за момент и погледна към вратата на мъжката тоалетна. Явно никой не беше забелязал, че той беше вече цели десет минути тука.

Да се върнем тогава към търкането.

Стивън Кол заразглежда кожичките около ноктите си, както и едрите си, зачервени кокалчета.

Изглеждат чисти, наистина изглеждат чисти. Няма червеи. Нито един.

Беше се почувствал добре, когато премести черния фургон от улицата и го паркира из недрата на подземния гараж. Стивън си беше взел необходимите му инструменти от багажника на автомобила, беше се изкачил по стръмната пътека и се беше влял в уличния поток. Преди това беше работил няколко пъти в Ню Йорк, но никога не можа да свикне с огромното количество хора, десетки хиляди само на тази улица.

Чувствам се дребен.

Като червей.

Ето как попадна той в мъжката тоалетна да се поизмие и поизстърже.

— Редник, не свърши ли вече с това? Имаш още две цели за елиминиране.

— Сър, почти съм готов, сър. Преди да продължа с възложената ми задача, трябваше да премахна всяка следа от себе си, която може да послужи за доказателство, сър.

— О, за Бога…

Горещата вода течеше върху ръцете му. Той продължаваше да ги търка с четката, която си носеше в една найлонова кесийка. След това извади розовия сапун от сапунерката. И продължи да търка.

Накрая огледа много внимателно зачервените си ръце и ги изсуши под горещия въздух на сешоара. Никакви кърпи, никакви издайнически материи.

Разбира се, и никакви червеи.

Стивън беше облечен в поредния си камуфлаж. Не онзи военния, на сиви и маслиненозелени петна, нито пък бежовия, пустинен. Днес той носеше дънки, маратонки Рийбок, работна риза и сив анорак, опръскан с капки боя. На колана му висеше клетъчен телефон и голяма рулетка. По нищо не се различаваше от кой да е строителен работник в Манхатан. Беше се облякъл така, понеже никой не би обърнал внимание на някакъв си работник с платнени ръкавици в такъв топъл пролетен ден като днешния.

Вървеше по улицата.

Сред тълпите от хора. Но ръцете му бяха чисти и той вече не се чувстваше дребен.

Поспря на ъгъла и погледна надолу по улицата, към градската къща на Съпруга и Съпругата и се запита дали Съпругата не беше сама в момента, понеже съпругът й беше грижливо разпръснат на хиляди малки късчета над Земята на Линкълн.

И така, имаше още двама живи свидетели и двамата трябваше да бъдат мъртви, преди в понеделник Журито да се събере на заседание. Хвърли поглед към огромния си неръждаем часовник. Беше девет и половина, събота сутринта.

— Редник, ще имаш ли достатъчно време и за двамата?

— Сър, може и да не успея точно сега да се справя и с двамата едновременно, но все пак, нали имам още почти четиридесет и осем часа, сър. Това е предостатъчно време да открия и елиминирам и двете цели, сър.

— Но, Редник, нали знаеш, че съществуват и рискове?

— Сър, аз живея заради тях, сър.

Пред къщата имаше една полицейска кола. Той, разбира се, я очакваше.

Така, да видим — имаме една позната зона на поражение пред къщата и една непозната вътре в нея…

Отново огледа напред и назад улицата и тръгна по тротоара. Току-що изтърканите му ръце го засърбяха за действия. Раницата му тежеше почти тридесет килограма, но той не я усещаше. Късо подстриганият Стивън Кол беше жилав и мускулест мъж.

Докато вървеше, си представяше, че е местен човек от квартала, но анонимен, никой не го познаваше. Не мислеше за себе си като за Стивън или мистър Кол, или Тод Джонсън, или Стан Бледсоу, или който и да е от дузината други псевдоними, които беше използвал през изминалите десетина години. Истинското му име приличаше на ръждясал гимнастически уред, захвърлен в задния двор на училището, нещо, за което знаеш, че съществува, но което в действителност не виждаш.