Димитър Димов - Осъдени души

— По-добре е да не влизате в палатката му — каза Кармен.

— Защо?

— Защото трупът е почнал да се разлага.

— Мирише ли?

— Да. Вчера през деня езикът му се поду и изскочи от устата.

— Това е тъкмо за нервите ми. Но все пак трябва да вляза. Покрий първо лицето му с нещо! …

Кармен излезе да изпълни заповедта.

Фани изяде едно парче шоколад и два сухара. В нощната тишина долетя тътнежът на канонадата. „Трябва да се махам по-скоро оттук — реши тя още веднъж. — Но защо бе всичко това?“ Като виновно и разглезено дете тя прекара през паметта си всички събития, които, я доведоха тук, и пак дойде до заключението, че в личността й имаше нещо гнило и проядено, което не можеше да се възстанови вече. „Сега съм по-зле отпреди — помисли тя. — Нервите ми са разстроени напълно.“

Изведнъж я обзе въпросът, какво щеше да прави до сутринта. Книжата на Мюрие можеше да прибере за няколко минути. Кармен щеше да стегне куфарите за не повече от час. А след това? След това трябваше да стои като бухал до сутринта и да се бори с неврастенията си. Дойде й на ум, че самото заминаване съвсем не бе тъй просто, колкото си го мислеше. Трябваше да се снабди първо с открит лист за пътуване, подписан от дон Бартоломео, да разпита през къде бе най-безопасно да минат и кои гранични пунктове се държеха от франкистите, нещо, което дори самият дон Бартоломео едва ли знаеше още с положителност. За, да разузнае поне приблизително всичко това, трябваше да чака най-малко един ден. Значи, можеше да замине най-рано в други ден сутринта. Бе съвсем глупаво Кармен да прибира куфарите още сега. Мисълта за чакането и за постъпките, които трябваше да прави, я изпълниха с убийствена досада. „Ще тръгна без открит лист“ — гневно реши тя, но веднага съобрази, че по политически причини франкистите не бяха наклонни да зачитат много британските паспорти. Сви устни от безсилна злоба. Кармен се върна и каза, че е покрила трупа със завивките.

— Ще вземем ли дрехите на дон Сантняго? — попита тя кротко.

— Глупачка!… Няма да вземем дори собствените си дрехи! Или искаш да отнесем някоя заразена въшка? После обузда гнева си и процеди през зъби:

— Ще вземем само най-необходимото! Няма да прибираш още куфарите! О, престани да плачеш!… Значи, и ти си решила да ме подлудиш!

„Непоносима съм“ — съзна тя, но като не искаше да се унижи, обръщайки се с меки думи към девойката, излезе бързо навън. Облъхна я свеж вятър от Сиера Дивисория. Зората се показваше, но върху виолетовото небе още блещукаха звезди. Канонадата продължаваше да ехти. Между глухите бумтения на оръдията тракаха задавено и продължително картечници. Някъде съвсем далеч се издигнаха над хоризонта едва видими ракети. „Червените! — пак помисли тя. — Просто трябва да бягам веднага оттук.“ Върна се уплашено в палатката и кресна още веднъж:

— Кармен! …

Щеше да каже: „Прибирай веднага куфарите“, но се сети, че преди малко бе заповядала тъкмо обратното.

— Нищо! … — каза тя на момичето. — Лягай веднага да спиш!

„Луда съм!… Луда съм!“ — почна да повтаря тя на себе си и почувствува отново бесния припадък на истерията, която я караше да пищи, да хапе ръцете си и къса дрехите си.

Овладя се пак с огромно усилие и влезе в палатката на Мюрие. Кармен бе увила трупа в завивките тъй добре, че почти нищо не се виждаше от него. Но миризмата я задушаваше. С бързи движения тя почна да рови из куфарите, без да открие нещо, което заслужаваше да се прибере. Попадна само на един пакет от десетина писма, които му бе писала някога и които той сантиментално пазеше досега. Защо ги бе донесъл тук? Изобщо не ги ли носеше винаги със себе си? Тя отвори едно От тях. Писмото носеше дата от 1935 година и почваше с думите: „Ако още веднъж ме заведеш на Вагнер, ще почна да флиртувам с келнерите националсоциалисти.“ Отвори и другите писма. Те бяха писани от нея все в един и същ период от време — времето на тяхната любов в Германия. На едно място тя се оплакваше: „започваш да ставаш силна личност… Снощи не остана в стаята ми“, а на друго възклицаваше: „Значи, да се оженим! … Изглежда, че тия лилипутски баварски планини те настройват сантиментално!“ Писмата бяха просмукани от цинизъм и снизходителна нежност, но Мюрие ги пазеше като реликви. В паметта й нахлу рой от спомени. В съзнанието й изпъкна Мюрие такъв, какъвто го видя за първи път преди две години — по-млад, по-свеж и по-жизнерадостен. Спомни си за нощите и сладострастията, които бе прекарвала с него, за екскурзиите, за дребни смешни случки. И същият този човек, същото това тяло, същите ръце, в чиито прегръдки бе замирала, сега лежеше до нея като разложен и вмирисан труп… Колко странно бе всичко това! … И колко страшно! Тя отново почувствува пристъпа на ужаса, който изпитваше през нощта, пристъп, който я караше да пищи и вика.