Димитър Димов - Осъдени души

— Ще останеш ли тук до сутринта? — попита Фани.

— Да, сеньора.

— Тогава аз ще отида да си легна… Аз не съм спала цяла нощ — натърти тя, като искаше да оправдае постъпката си.

— Да, вие трябва да си легнете — каза испанката.

И тя хвърли малко изненадан поглед към господарката си, която можеше да спи през нощта, в която дон Сантияго бе умрял. „Глупачка — раздразнено помисли Фани. — Ти можеш да останеш, защото си спала досега. А аз не мога… Аз съм капнала и още малко ще пукна.“ Но веднага почувствува, че всъшност пак искаше да избяга, защото трупът продължаваше да я разстройва, да я измъчва и плаши.

Тя се прибра в палатката си и легна, но не можа да заспи. Тогава взе няколко хапчета приспивателно и след половин час потъна в тежък наркотичен сън.

Събуди се, обляна в пот. Стори й се странно, че в палатката бе все още тъмно и отвън не се чуваше никакъв шум. Нима още не бе съмнало? Запали фенерчето и погледна часовника си. Стрелката показваше пет часа. Навярно часовникът й бе спрял. Но часовникът й работеше и тогава изведнъж я осени потискащата мисъл, че бе спала непрекъснато цял ден и сега бе следващата нощ. Каква дивотия наистина! … Спомни си, че бе взела тройна доза приспивателно.

— Кармен!… — извика тя високо.

Не последва отговор. Насочи светлината към леглото на девойката и видя, че то бе празно. Стана и се облече. Трябваше да види какво е положението в лагера. Навярно бяха погребали вече Мюрие и сега се чудеха къде ли е брат Доминго. Изведнъж тя чу продължителен тътнеж от артилерийска стрелба, но сега вече съвсем близко, тъй близко, щото металическите дреболии по масата почнаха да резонират.

— Кармен! — извика тя по-високо и сама забеляза, че в гласа й прозвучаха нотки на истерична уплаха.

„Викам като луда — помисли тя, после отново чу канонадата. — Червените трябва да са наблизо, но паспортът е в джоба ми.“

— Ида, сеньора! … — обади се неочаквано гласът на испанката.

Фани чу стъпките й и след малко девойката се показа зад платнището на входа.

— Къде си?

— В палатката на дон Сантияго.

— Погребаха ли го?

— Не още, сеньора… Отец Рикардо настояваше да го погребем вчера, но аз го помолих да отложим за днес, тъй като помислих, че и вие ще искате да присъствувате на погребението. Бедният дон Сантияго!… Разтревожихме се много и за вас. Брат Гонзало забеляза по стъклото, че сте взели, преди да легнете, приспивателно. Уплашихме се да не сте сбъркали дозата, но отец Рикардо позна, че въпреки дълбокия сън сърцето ви бие нормално, и това ни успокои. А случиха се и други страшни неща, сеньора…

— Влез вътре!

— Ей сега! … Ще помоля брат Гонзало да постои при мъртвеца.

— Влез вътре! … — истерично кресна Фани. — Никой няма да открадне мъртвеца…

Девойката се подчини и влезе в палатката, като гледаше Фани с широко разтворени от уплаха очи.

— Не ме гледай така! — меко каза Фани, като я погали по бузата. — Кряскам, защото съм нервна… Какво се е случило?

— Сеньора… — почна девойката, но гласът й се загуби. След това преглътна и продължи пак: — Сеньора. Отец Херонимо се обеси…

— Отец Херонимо ли?… — произнесе тя с леден шепот, като извърна лицето си към Кармен. След това помисли без вълнение: „Да, това е много дори за испански нерви.“ — Кога го намериха обесен? — попита тя и почна да оправя косата си.

Очите на испанката пак се втренчиха във Фани с предишния ужас.

— Не ме гледай така! — повторно заповяда Фани. — Какво искаш? Да се обеся и аз ли?

— Не, сеньора!… — механично отговори испанката.

— Ела на себе си тогава!… Защо те е страх от мене?

— О, не ме е страх от вас!

— Защо треперещ?

— О, аз не треперя, сеньора!

— Какво друго се е случило?

— Друго?… Не зная друго… Вчера сутринта извадихме от палатките осемнадесет трупа… Отец Рикардо каза, че болните умирали, защото нямало храна и лекарства… Готвачът си отиде, но дойдоха петима монаси от ордена на свети Бруно. Сега те копаят гробовете и заравянето на болните върви по-бързо… Да!

— О-хо! … Утешително!

— Какво казвате, сеньора? …

— Казвам, че свети Бруно ще ни помогне… Къде е отец Рикардо?

— В параклиса.

„Значи пак се моли!“ — бясно помисли Фани. След това кресна, изливайки гнева си върху девойката:

— Ела най-после на себе си, циганко! … Не ме гледай така! Аз не ям хора! Какво мислиш да правиш сега?

— Каквото заповядате, сеньора…

— Тогава прибирай куфарите!… Утре заминаваме. През това време аз ще събера книжата на до н Сантияго.