Димитър Димов - Осъдени души

— Карамба! …

Късогледите очи на Оливарес замигаха уплашено. Ето че болестта не щадеше дори самите лекари, които уж знаеха как да се пазят! Досега той бе изобщо спокоен, защото разчиташе върху всекидневното изваряване на дрехите си и ни най-малко върху провидението. Той обеща да отиде на другия ден в градчето и да потърси стая.

— Успокойте се!… Легнете си веднага!

— Не мога да спя — каза Фани.

— От миризмата на труповете ли?

— Не. От нерви.

— Аз пък умирам за сън.

— Тогава да ви сменя.

— О, колко сте добра, сеньора!… Но отец Ередиа заповяда да дежурят само мъже.

— Не е важно какво заповядва Ередиа. Оливарес я погледна учудено.

— Аз трябва да изпълнявам заповедите му — каза той. — Едно хапче луминал сигурно ще ви помогне да заспите.

— Не. Нищо няма да ми помогне. Къде отивате?

— В палатката си да взема малко емфие. Ако искате, елате в трапезарията. Казах на брат Гонзало да запали примуса и приготви чай.

Тя помисли: „Ще остана там, докато Ередиа излезе от палатката на Мюрие.“ После й дойде на ум за Доминго. Ако състоянието на Мюрие почнеше да се влошава, можеше да се обърне към него. Мюрие бе споменавал много пъти пред нея, че като лекар Доминго е по-добър от Ередиа.

— Добре. Ще ви чакам в трапезарията — обеща тя на Оливарес. — Но къде е Доминго?

— Моли се в параклиса.

— Да не се е побъркал?… — избухна Фани. — Той от два дни непрестанно прави това!

— Как?… Не знаете ли защо? — тайнствено попита Оливарес.

— По дяволите! Не!

Оливарес поверително се наведе над ухото й и почна да шепне:

— Брат Доминго е наказан от Ередиа с пост и молитва, задето чете забранени книги.

— Какви книги?… — изумено попита Фани.

— Революционни книги, сеньора!… Издания на комунистите.

„Скоро нищо няма да ме учудва тук“ — неволно помисли Фани.

— А вие не четете ли Хегел? — попита тя внезапно. — Върху тях цензорът ви не е написал „Nihil ob“ — очите на професора по схоластика я погледнаха оскърбено.

— За бога, сеньора! … Аз мога да чета каквото искам. Аз се занимавам с Хегел, за да предпазя студентите от заразата на диалектиката.

— Но не го ли четете понякога тъй… за собствено удоволствие.

— Никога! … Нима аз мога да се поддам на тази ерес?…

И професорът по схоластика забърза в тъмнината към палатката, в която спеше, за да вземе емфието си.

Фани се отправи към параклиса. Той се намираше съвсем близо до палатката, в която поставяха мъртъвците, преди да ги опеят. Миризмата на труповете стана почти нетърпима. Вратата на параклиса бе затворена. Фани я открехна и насочи фенерчето към вътрешността. Видя коленичилата фигура на брат Доминго, който с достатъчно висок, показен шепот мърмореше латински молитви. Монахът не се обърна да види кой беше дошъл.

— Братко!… — произнесе тя.

Доминго се изправи веднага с облекчение:

— Ах!… Вие ли сте, сеньора?… Помислих, че е някой от нашите прилепи.

Фани се разсмя. Прилепи!… Той наричаше отците, духовните си началници, прилепи!

— Какво става? — бързо попита тя.

— Нищо, сеньора! … Светът върви напред.

— Защо ви наказаха?

— За да свърши всичко по-скоро.

— Какво значи това?

— Нищо не значи сеньора.

— Ще ви обясня утре… — Той се ослуша неспокойно. — Оставете ме сега! Може да дойде Ередиа и да утрои наказанието ми.

— Искате ли цигари?

— Господи! … Умирам за малко тютюн!

Фани му подаде пакета с цигарите и кибрита си.

— Благодаря, сеньора! …

От другия край на лагера се чуха внезапно някакви стъпки. Доминго отново падна на колене и молитвено наведе глава.

— Угасете веднага фенерчето!… Отдалечете се! — бързо прошепна той.

Фани угаси фенерчето и побягна от параклиса. Като се отдалечи достатъчно, за да не събуди подозрение, че е била при Доминго, тя го запали отново и тръгна към палатката, която служеше за трапезария. Миризмата на труповете я задушаваше. Вятърът полъхваше от посоката, в която се намираха. До ушите и долитаха жални, сподавени стонове. Едни искаха лимонада с клетви и псувни, други, по-скромни, настояваха само за вода и придружаваха молбата си с едно трогателно por favor#1. Тия, за които се подозираше, че могат да буйствуват през нощта, бяха вързани с въжета. От отворите на палатките лъхаше друга, още по-отвратителна воня на пот, урина и фекалии. Поради липса на хора, които да чистят редовно мивките, гърнетата и плювалниците, болните тънеха в невъобразима мърсотия. Веднъж дошли било по принуда, било с надежда да бъдат излекувани, те не можеха вече да се изтръгнат от този ад под заплаха на смъртно наказание, издадена от дон Бартоломео. Разбира се, тази заплаха се отнасяше само за селяните и дрипльовците. За военните чинове, както и за всички приятели на новото движение, се използваха другите болници. Низшият персонал, готвачи, слугини, перачки, а също и мъжете за груба работа, например тия, които заравяха труповете, бяха тъй недостатъчно, щото самите монаси трябваше да им помагат. След като дон Бартоломео по внушение на военните лекари реквизира двете машини за дезинфекция, а тая, която остана, се развали, изпарването на завивките и дрехите в казани не можеше да ги замести и палатките се превърнаха в инкубатори на въшки. Влизането в тях, особено нощно време, бе цял подвиг, тъй като при слабата светлина човек газеше върху дрипите и заразените въшки го полазваха веднага. На това се решаваха само монасите.