Димитър Димов - Осъдени души

— Казахте ли нещо, сеньора? — сънливо попита Кармен.

— Не.

— Помислих, че говорехте преди малко.

— Така ти се е сторило.

— Как е дон Сантияго?

— Зле.

— Santisima Virgcn! 13 13 Света Богородице!… … Няма ли надежда да оздравее?

— Не зная.

— Вие сигурно идете от палатката му и сте уморена. Искате ли да ви заместя?

— Отец Ередиа е при него.

— Бедният дон Сантияго! …

Фани свали пеньоара и почна да облича роклята си. Кармен скочи от леглото.

— Къде отивате, сеньора? — попита тя уплашено, гледайки червените петна на гнева по лицето и шията на господарката си.

— При отец Оливарес.

— Сама? … Да ви придружа ли?

— Стига! … Лягай и спи! — грубо заповяда Фани.

Наметна мушамата си и с фенерчето в ръка излезе от палатката. Гневът и омразата й се бяха успокоили малко. Почна да мисли за Мюрие. Като мина покрай палатката му, надзърна вътре. Ередиа седеше до леглото му. Мюрие продължаваше да бълнува тихо, но сега изглеждаше по-добре. Говореше унесено и дишането му не бе тъй затруднено. Трябваше да направи нещо за Мюрие. Първата й мисъл бе да го пренесат още на другия ден сутринта в Пеня Ронда, в някоя чиста и хладна стая и да остане при него, докато оздравее. Това трябваше да направи непременно, защото горещината и задухата в палатката щяха да го уморят. Сега тя искаше да намери Оливарес или Доминго и да помоли някого от тях да отиде утре рано в градчето и да потърси стая.

Тръгна между палатките. Лъхна я отвратителната миризма на труповете от другия край на лагера. Последната четвърт на луната се бе издигнала високо над хоризонта. Лагерът спеше или по-точно агонизираше, защото мнозина от болните, които сега стенеха, бълнуваха или умолително искаха вода, до сутринта щяха да умрат. Бе страшно да се помисли, че нощем дежуряха по един или най-много двама души за целия лагер и че дори това дежурство сега бе станало излишно поради липсата на лекарства. Наистина, дежурните бяха безпомощни срещу заразата, проникнала веднъж в организма, но все пак можеха да поддържат сърцето, да подкрепват силите на болния, ако имаше достатъчно лекарства. А сега те бяха само безпомощни зрители на смъртта. Осланяха се — като дон Еладио — на природата или — като самите болни — на бога. Който оздравяваше — оздравяваше, който умираше — умираше. Задачата на дежурните се състоеше да направят по една единствена инжекция с кардиозол на някой нещастник, когато забелязваха, че почваше да агонизира, да укротят някой бълнуващ или да поднесат чаша лимонада, когато гласът, който я искаше, почваше да стене особено сърцераздирателно. И този ад, тази купчина от палатки, натъпкани с гадни, вмирисани, полумъртви въшливи тела, продължаваше да носи още бляскавото име „Полска болница на отците йезуити“ и глупаците — в това число и Ередиа — продължаваха да мислят, че в ордена на Лойола, в духовенството, в католическата църква живееше сърцето на Христа! Жалки безумци, подли фарисеи и предатели на Христа! В олтарите на катедралите си, в капелите на манастирите си, в кардиналските дворци, в Ескориал, Мадрид, Толедо, Севиля… навред, по цяла Испания вие притежавате тонове от злато, сребро и слонова кост, хиляди безценни диаманти, смарагди, рубини, топази, които са достатъчни да премахнете епидемиите и страданието, вместо да събирате умиращи дрипльовци върху купища от слама.

Фани вървеше през лагера с бързи крачки към една от двете големи палатки, в които очакваше да намери Оливарес. Изведнъж той изникна отнякъде пред нея.

— Разговаряхте ли с някого, мисис Хорн? … — попита той.

Господи, нима беше вече побъркана до такава степен, та говореше на себе си като луда? … И Кармен беше забелязала същото.

— Не, с никого.

— Така ми се стори — каза монахът.

От разсеяност той държеше фенерчето си насочено в лицето й. Фани му припомни това неудобство, като насочи по-силния сноп лъчи на своето фенерче право в очилата му. Той замига безпомощно и се сети да отклони светлината.

— Навярно слухът ви е измамил!

— Да, сигурно!… — потвърди той с обикновената си наивност. — Всички сме много уморени… С брат Гонзало дежурим трета нощ поред.

— Има ли смисъл това дежурство?

— Никакъв!… — каза той. — Освен морален.

— Оставете морала настрана!… Най-отвратителното е да вършиш безсмислица и да се чувствуваш морален.

— Струва ми се, че имате право, сеньора — каза той на испански и въздъхна дълбоко: — Търсите ли някого!

— Да, вас! … Мюрие заболя тази вечер от петнист тиф!