Любен Дилов - Още по въпроса за делфините

На втората нощ, господине, пак разговарях с Ники и го запитах дали не мога да говоря и с други делфини. Той ми каза, че мога да разговарям с всичките делфини в океана, защото и те така разговаряли помежду си, а не с тия петдесет звука, които били остатък от някакво древно тяхно съобщително средство и представлявали сега само инстинктивни или глезено детски възклицания. И че един възпитан делфин се старае да ги избягва, защото не били твърде прилични, но че те в басейна нарочно ги употребяват така често, измъчвайки атрофираните си гласни ципи, защото хората проявяват специален интерес към тия звуци и може би чрез тях ще успеят най-после да намерят някакъв контакт с мисълта на делфините. Тогава аз отидох при другите басейни и през третата и четвъртата нощ беседвах с всички делфини поотделно. А на петата нощ не издържах — обхвана ме истинско безумие от всичко, което бях чул, и аз изхвърлих делфините в океана. Не можех да ги оставя нито миг повече в басейните и да гледам как професор Н. ги изтезава, а те пряко сили се стараят да угодят на зверските му изследователски методи. Ето така се започна, господине, и като проявите добра воля и настойчивост, бихте могли да се убедите лично в истината на това, което ви разказах.

„Позната история! — рекох си. — Шизофренично раздвоение на личността. Поне от книгите ти е позната!“ А тая констатация, естествено, съвсем не бе в състояние да премахне страховете ми. Целият изтръпнал, аз безрезултатно търсех начин да се измъкна от опасното положение, когато чух тихия смях на човека до себе си:

— Знаете ли, господине, че и хората могат да разговарят така помежду си? Стига да пожелаят това и ако мъничко се поупражняват. Искате ли да повторя какво ми казахте сега? Вие ми казахте: „Позната история. Шизофренично раздвоение на личността.“ — Той отново се засмя, но побърза да се извини: — Не се обиждайте от смеха ми, моля ви! Впрочем, струва ми се, че вие искате шофьорът да спре. Нека спре, вече е близко. Пък и тоя проклет таксиметър — натърти той на моя израз, — кой знае колко вече е навъртял, а вие се безпокоите, понеже нямате достатъчно пари. Ужасно се измъчвам, че не мога аз да платя, повярвайте ми! Но за човек, който, макар и съвсем несправедливо, е затварян в лудницата, работа трудно се намира. Засега ме хранят делфините…

Не помня дали изобщо реагирах по някакъв начин — нима можеш да реагираш, когато така внезапно ти повторят мислите! — но той подвикна на шофьора да спре. Пресегна се галантно пред гърдите ми и отвори вратата, като използва навеждането си към мен да ми прошепне:

— Много ви моля, успокойте се, иначе няма да има полза от тая наша разходка. Познавам по-добре от вас психиатрията, специално съм я изучавал.

В някакво почти сомнамбулно състояние аз отброих сумата, „навъртяна от проклетия таксиметър“, после се оказах насред шосето, под звездите и под луната, която бе построила едно искрящо ново шосе върху океана, а това шосе тръгваше от очите ми и водеше през хоризонта до луната или може би до слънцето, или може би чак до центъра на Вселената. А някой искаше да ме поведе по това шосе, като ми говореше кротко и вразумително:

— Добре че освободихте таксито, страшно е скъпо! Ще се върнем пеш, нощта е хубава и ще си направим чудесна разходка. Вие сте добър човек, затова ви се и доверих. Знаете ли, пак от делфините аз се научих да познавам хората и рядко се лъжа, защото се научих да чувам онова, което те понякога казват на себе си…

Бяхме напуснали човешкото шосе и аз се спъвах в крайбрежните камъни, а той ме държеше подръка и сигурно затова не паднах нито веднъж, макар все още да не виждах нищо, ослепял от блясъка на лунния път, оглушал от могъщия, неравномерен тътен на прилива.

— Седнете тука! — каза моят водач и аз седнах като хипнотизиран.

Пред мен се гърчеше и боботеше Тихият океан. Но сега той не беше оня океан, за който съм копнял като дете, нито този, в който плувах вчера. Това беше една безначална и безкрайна жива маса, която се гърчеше, разсечена на две от лунния нож. Тя ме хипнотизираше с милиарди сребърни очи и ме викаше с гласовете на милиарди същества, слели се в един апокалиптичен копнеж, и неотстъпно идеше към мене, а аз отивах към нея с усещането, че се връщам някъде, откъдето някой преди много, много години насила ме е отвлякъл. „Идваам! — крещеше всичко в мене. — Идваам, идваааам!“ — и това Всичко трепереше от тържеството, че го очакват и чуват, че викът му стига до другия край на лунния път, до луната или до слънцето, или до центъра на Вселената.