Любен Дилов - Педагогическата машина

Тоя фьон го съсипваше. В сухата топлина, идеща откъм планината (дяволска история, няма ли влага по това време в планината?), се стопяваше цялата твърдост на мускулите му. Те опитаха да се възпротивят със спазматични потръпвания, но на широката седалка зад шофьора, където винаги е по-задушно — а не му разрешаваха да сяда до шофьора, — на широката задна седалка те съвсем се разплуха, едновременно с тях се разплу и мозъкът му, та Бокенхаймер побърза да каже: Отвори всички прозорци, но шофьорът му отвърна като на дете: Ще настинете, господин професоре, и не направи течение, свали само стъклото до себе си.

Той не намери сили да му се скара, пък и нямаше да бъде прав — шофьорът отговаряше за неговата сигурност. Опита се да мисли за каквото и да е друго, а мислеше все за фьона. Знаеше; още никой психофизиолог не е доказал убедително влиянието на този вятър върху човека, а интелигентите ей тъй, заради модата и да покажат, че са образовани, оправдават с него лошото си настроение, когато не откриват други причини, но той е учен, и то не какъв да е учен, освен това хората му приписват какви ли не свръхестествени способности, та би трябвало, ако се поразтършува в себе си да открие причината, ще я измисли, ако не я открие, и измислицата ще бъде убедителна, защото наистина притежава някои дарби… А всъщност какъв учен е, никакъв учен не е, психология, биохимия, психиатрия — три дипломи плюс втора докторска дисертация по кибернетика и пак не си сигурен дали изобщо си някакъв учен! Когато духа фьонът, съвсем пък не си сигурен. Вятърът е влязъл в тебе и те превръща в пясъчна пустиня — ту тук, ту там вдига дюни от натрупани мисли и усещания, на най-неочаквани места ги вдига, за да ги разпилее веднага песъчинка по песъчинка, да те остави болезнено гол в твоята пустиня, да се топиш и съхнеш, да се огъваш насам-натам като случаен храст в пустинята под жежките капризи на проклетия вятър…

— Проклет вятър!

— Какъв вятър? Да спра ли инсталацията? — рипна услужливо Мърроу.

Една дюна се жлътна току пред очите му, оцвети всичко в жълто, на върха й се изви миниатюрна вихрушка от песъчинки и Бокенхаймер въздъхна:

— Не ви ли действува тоя фьон?

— Има ли днеска фьон? — учуди се Стенфорд и всички погледнаха към затворения прозорец. В стаята лъхаше осезаемо прохладен, достатъчно влажен въздух — филтрираният и овлажнен вятър на климатичната инсталация. Димът от пурата на Ноули и струйката от бялата цигара между моравите бърни на Болтън моментално се разтваряха в него.

Визофонът иззвъня и Мърроу, вече станал, само протегна ръка към него. Щеше да бъде нахално, ако друг го направеше, защото визофонът лежеше върху бюрото на Бокенхаймер. Този Мърроу изобщо си позволяваше много неща — навярно като всички добри менажери, иначе не би бил и добър менажер я; дори не се обижда, като му кажеш, че си позволява прекалено много, просто го намира за съвсем естествено той да си го позволява, пък другите да се ядосват от това. Бокенхаймер го видя на върха на дюната в полковнишка униформа, с цвета на пустинния пясък и чу проскърцването на военните му обуща или на пясъка под тях.

Но Мърроу си стърчеше пред бюрото му в своя лек демисезонен костюм, който го правеше елегантен като супермен от комикс — един застарял супермен с красиви стоманеноцветни слепоочия — беше долепил под едното си слепоочие черната раковина на визофона, черно на бяло стоеше тя там, беше казал: „Слуша Мърроу“, съвсем като полковник и по полковнишки слушаше гласа, неразбираем за никого другиго в кабинета. Или оня оттатък не пожела да се покаже на екранчето, или пък беше някоя от телефонните линии без изображение. Бокенхаймер не бе и направил опит да посегне към своя визофон, нямаше толкова сили в мускулите му сега, а и рефлексите му сякаш бяха затиснати от пясъка на дюната, върху която стърчеше Мърроу в полковнишката си униформа.

— Кои са те? — запита Мърроу и елегантният му костюм стана още по-елегантен, гънките го нашариха с по-светли и по-тъмни сенки, когато той с бързо движение изключи визофона и се обърна към Бокенхаймер. — Ралф иска да влезе с двама свои колеги. Айвър Стиил и Джек Мини. Били сте му разрешили да ги вземе със себе си.

— Тук ли? — не успя да се учуди Бокенхаймер.

— У дома ви. Охраната се обажда.

— Амиии… защо не ги пускат? — рече сънливо Бокенхаймер. — Те са негови състуденти. — Фьонът изведнъж отвя дюната заедно със стоящия на върха й Мърроу и я скупчи на друго място. А може би не беше същата — на тази шаваха и ръкомахаха някакви човечета, чиито лица професорът не можа да разпознае. Но дюната бе освободила част от рефлексите му и той отвърна, сякаш се събуждаше: — Да, да, той ме пита отзарана, пък аз забравих да предупредя постовия.