Любен Дилов - Педагогическата машина

— Доктор Болтън, имате ли нещо против евреите?

Негърът нито се учуди, нито се изненада:

— А вие имате ли нещо против черните?

Бокенхаймер се засмя в радостно предчувствие, в едно щастливо безсилие да се противопостави на тая черна бездна, която го влечеше към себе си със своята непроницаемост. И презглава се гмурна в нея:

— Тогава бихте ли се запознали с една моя идея? Изчисленията и чертежите ми сигурно ще ви се сторят наивни, макар да съм учил математика и кибернетика, но дано откриете в тях рационалното. Ако го има, разбира се…

Ноули бе ококорил очи — тоя Бокенхаймер, който дори нему не бе показвал математическия модел на своя проект, вече отключваше стенния сейф в кабинета си, за да донесе документацията, както се казва, на първия срещнат негър. А тоя пък негър, след като изслуша равнодушно обясненията, след като хвърли един бегъл поглед по листовете, рече без никакво вълнение:

— Имате копие, нали? За да ги проуча, трябва да ги взема със себе си.

— Вземете ги — отвърна с безумно великодушие Бокенхаймер.

Болтън небрежно, но с привична ловкост ги сви на тръба в жълточервените си длани, където черната кожа сякаш бе одрана, откривайки истинския цвят на тялото му.

— А за да ги взема със себе си, трябва да повикам моята кола. Нали няма да се обидиш, чичо Ноули, че ще се върна с нея?

Ноули можеше само да се радва. А Бокенхаймер гледаше с упование тия грамадни черносиви отгоре и жълточервени отдолу негърски лапи, в които бе се появило едно голямо колкото запалка радиотелефонче, и мислеше, че това изречение достатъчно издаде каква оценка е дал на книжната тръба. Говореше се, че под лака на грамадната му кола се криел истински танк с навярно не по-малка бронева и огнева мощ. По-късно, след скандал и заплахи за напускане, Болтън взе от корпорацията си една година неплатен отпуск, за да се превърне в някакъв изумителен чернозем, върху който бързо и с разкошни плодове израстваха посетите от Бокенхаймер идеи.

„Сянката“ пиеше вече кафето си — единствен Болтън реши да пие второ кафе — и Бокенхаймер не се запита дали направи това, защото действително му се пиеше, или за да бъде отново заедно с него. И да се запиташе, нямаше да го разбере; много пъти бе се питал напразно, защото безброй пъти Болтън бе постъпвал именно като негова сянка, без в това да се съдържаше каквото и да било угодничество или самоунижение. Та и негърът нямаше нужда да се подмазва никому — умееше бляскаво да осъществява способностите си, скъпо и прескъпо да ги продава, да бъде необходим. Неведнъж бяха се опитвали да го ликвидират — сигурно тръстовете, които не успяваха да го привлекат към себе си, а искаха да се освободят от непосилната за тях конкуренция на свръхмогъщата и благодарение на Болтън винаги първа на пазара с новости Интернейшънъл компютър корпорейшън. Но той знаеше да се пази, пазеха го навярно и черните ангели на някои подмолни негърски организации. Дори страхопочитание към себе си не бе отбелязвал в него Бокенхаймер — само едно хармонично нагаждане във всеки миг от съвместната им работа, което правеше неуместен въпроса, защо този могъщ ум жертвуваше времето си за една идея, към чиято практическа стойност като че ли нямаше никакво отношение.

Болтън сърбаше вече кафето си — разредено с мляко, то се сливаше по цвят с устните му, Джейн бе отнесла вече своя аромат и кабинетът отново си беше обикновен професорски кабинет с разхвърляни по писалището книги. Зад това писалище обаче седеше един човек, чиито необикновени способности караха хората да се свиват в мистичен ужас и който сега се радваше като дете, успяло да надмогне страха си, за да мине през някакъв страшно тъмен коридор. Не видя секретарката си и не чу нищо откъм нея — с изпотяващо напрежение бе смогнал да вдигне пред себе си непроницаема за нейните гласове стена. А и гневът на Ноули междувременно не бе успял да изригне — ароматите на Джейн бяха задавили гласа му; все още бе чувствително за женските аромати старчето:

— Слушай сега, полковник — казваше Ноули с бащинска търпеливост, — и нека това бъде последният ни разговор по въпроса! Първо, Болтън вече работи по миниатюризацнята…

— Но сам! Това ще трае…

— Колкото трае, толкова! Решението на групата ни е категорично: докато не уточним границата на програмирането, докато не видим основните психически и физиологически последици от една оптимална програма, докато изобщо не решим какво ще правим с апарата, вие няма да го получите. Имайте предвид, че може изобщо да не ви го дадем, а да го унищожим. Така кажете на началниците си и нека престанат…